Бихте се чувствали горди, когато видите на фитнес-тракера цифрата 10 хиляди крачки. Но е рано да се радваме въпреки, че това ниво на физическа активност помага в борбата със сърдечносъдовите заболявания.

Учените предлагат да се увеличат броя на стъпките с още 5 хиляди.

В експеримент участвали повече от 110 работника от пощенски клон. Възрастта им била между 40 и 60 години. Едни били ангажирани предимно с работа, на която седели, а други се движели.

Доброволците носели тракер на активността за една седмица, на работа и у дома.

Тези, които изминавали най-малко по 15 хиляди крачки нямали повишен риск за възникване на сърдечно съдови заболявания.

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Най-добрата защита в живота от стила „катерица в колело“ са: любов към живота, съществуването на ценности извън работата, развитие на културата и грижа за наличие на радост в ежедневието.

Красивият залез, смехът на детето, интересен филм, горещо какао през зимните вечери, могат да запълнят не по-малко, отколкото поредната „шестица“ на работата.

Но за това е необходимо „открито сърце“, ако в него има болки и страдания, по-добре е да се започне с лекуването на тези рани.

И радостта ще дойде, само малко трябва да ѝ се помогне. За целта е необходимо да отделите време за себе си, а не за своите постижения.

Важно е да си дадете възможност да помързелувате, нищо да не правите, да помечтаете, да се поглезите, да се наспите най-накрая.

Това не е престъпление, а част от грижата за себе си, здравето си и емоционалното си състояние. Това у мнозина за съжаление липсва.

За тези, които са привикнали към адреналинов живот в бързи темпове, това може да се окаже много сложно.

При високи скорости е леко да прескочиш самия себе си. Така, че трябва малко да забавите темпото и отново да се научите да празнувате в живота. Той ни е даден за радост, а работата е само част от него. Нека да не забравяме това.

Новата разработка на учени от Калифорнийския университет в Сан Диего ще помогне да се получат по-ясни визуални изображения с висока резолюция, без да се налага да се използват външни камери.

Екипът е използвал силициеви нанопроводи, които се имплантират в ретината и имитират работата на фоторецепторните клетки.

Когато светлината попада върху тях, те генерират ток и го предават на очния нерв. В този случай, проводниците са толкова тънки, че от тях може да се изтъче мрежа с плътност близо до тази на ретината.

Втората отличителна особеност на новата система е уникалния елемент за безжично захранване, който дистанционно предава енергията на имплантанта чрез индукция.