Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.

Този не много голям апарат използва предимно слънчева енергия. Получената енергия се използва за сливане на пясъка, от който се получават различни предмети. Например обикновени тухли, съдове или различни скулптори.
Разработчикyt на това устройство смята, че с него могат да се правят и стъклени предмети.
Разбира се, изисква се усъвършенстване на машината, за да се увеличи производителността й.
Интересното е, че устройството буквално „пече“ изделията. Енергията на лъча е много по-голяма, от тази в тухлена пещ.
Устройството е снабдено с голям обектив, диаметъра, на който е почти половин метър. Той не е обикновен, а подобен на този на Фенкел. Температурата на фокусираните слънчеви лъчи в една точка върху повърхността достига 1600 градуса по Целзий.

Специалисти от Технологичния институт в Джорджия са създали робот, който може да се заравя в гранулирана почва. Според тях устройството може да бъде полезно при провеждане на спасителни операции, защото то може да проникне там, където машини или обикновени роботи не могат да бъдат.

Разработчиците забелязали, че при изменение на формата на главата или като леко я накланят нагоре надолу, могат да контролират движението на робота вертикално и то когато се намира вътре в зърнестата почва.

Механизмът на движение и формата на главата, учените са заимствали от сцинка, който живее в пустинята и може да се заравя бързо в пясъка.

Едно семейство прекарвало почивката си на плажа. Децата се къпели и строили замъци от пясък.

В далечината забелязали да се движи възрастна жена. Вятърът развявал косите й. Тя била облечена в мръсни дрипи.

Вървейки тя си приказвала нещо. От време на време се навеждала към пясъка, взимала нещо и го слагала в чантата си.

Родителите извикали децата и им казали да се държат по-далече от тази жена. Когато минала край тях, жената се усмихнала, но никой не отговорил на усмивката й.

Много по-късно семейството разбрало, че страната жена, която срещнали на плажа, през целия си живот е събирала парчетата стъкла пръснати по пясъка, за да не наранят децата краката си.