Иван Маджаров се връщаше от риболов. До него вървеше вярното му куче.

Изведнъж Иван забеляза движение в леда и си помисли: „Вероятно е паднал някой рибар“.

Той хукна със всичка сила, за да се притече на помощ на нещастника. Преминавайки половината път до потъващия, Иван разбра, че в капана на леда е попаднал не човек, а лос. Животното бе пропаднало в дупка, образувала се в леда. Вероятно се бе борило и ритало, но явно бе замръзнало.

Иван бързо звънна на жена си,

– Обади в спасителната служба, тук се бори за живота си, пропаднал в леда лос.

След това се обади и на баща:

– Донеси ми здрава връв и брадва. Лост се е заклещил в леда и не може да се измъкне.
Сътрудниците по спешни случаи се отказаха да спасят животното. Тогава Иван си направи ласо. Едва на третия път успя да го нахлузи на врата на животното.
Започна да го тегли. Животното се обърна по гръб и предните му копита се оказаха на здравия лед. Така мъжът успяха да го издърпа на около двадесет метра от дупката в леда. Близо до брега леда под животното се пропука отново, но този път не толкова опасно, че да потъне.

След като го извлече лосът, животното  легна спокойно. Очевидно бе малко зашеметено.

Животното бе много измръзнало и силно се тресеше. Иван започна да го разтрива, за да го стопли.

Стана забавно, когато мъжът седна, а животното положи глава на коляното и започна да пръхти. Явно всичко разбираше.

Скоро лосът окончателно дойде на себе си и се изправи на крака. Иван сряза връвта, с която го бе теглил. Лосът тръгна към вътрешността на острова, а кучето на Иван го съпроводи около 50 метра, след което се върна при стопанина си.

Двамата човекът и кучете бяха доволни, те бяха спасили един давещ се в ледената вода.

Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …

Мартина вече бе на път да роди. Тя бе дошла в болницата сама.

Дълго обмисляше как да постъпи:

„Дали да не извикам Пепо сега или след като се избавя от тези болки и родя?“

Накрая реши:

– Ще раждаме заедно.

Обади му се по телефона. Пепо спешно излезе от цеха, бързо се преоблече и хукна  към родилния дом.

Когато влезе медицинска сестра му посочи с ръка една врата и пое нататък по коридора.

Той влезе малко уплашен. Жената крещеше силно. Той бързо я хвана за ръката и се опита да се вземе в ръце. Ситуацията бе напрегната и нажежена до голяма степен. Същинска „Звездна война“.

Пепо се молеше и бе затворил очи, стискайки ръката на жената си.

– Честито, – каза лекарят, – имате момче.

– Как момче, – възкликна Пепо.

Двамата с жена си бяха ходили на преглед и им казаха, че ще е момиче.

– Е, може да са объркали нещо, – каза си Пепо.

Взе момченцето на ръце, както се полагаше и се разплака. Обърна се към жена си, за да я прегърне.
В това време жената му сваляше шапчицата си и протегна ръка, за да вземе детето.

Изведнъж Пепо изпадна в шок ….

– Но това не е моята …. аз за първи път виждам тази жена.

Двамата се гледаха и не знаеха какво да кажат. Бяха изпаднали в доста комично положение.

Оказа се, че жената на Пепо раждаше в съседното помещение. Медицинската сестра просто бе сбъркала таткото.

Хубавото е, че участниците в тази комедия имаха чувство за хумор. Фалшивият татко стана кръстник на детето.

Пепо издържа изпитанието, даже успя навреме да отиде при жена си в съседното помещение и да присъства на раждането на дъщеричката си.

А истинският татко се бе оказал в задръстване и пристигна, когато всички се били разотишли по стаите.

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

Обичам да се радвам. Радостта е изблик на добро настроение и заради нея сатана се пази да не се докосне до нас. В това си състояние струните на душата стават прекалено нажежени и наситени от небесното електричество за пръстите на дявола и той бяга.

Старая се да избягвам духа на униние, както и сатана, но това не винаги ми се отдава. Такова обезсърчение ме среща на пътя по време на служението ми. Гледа ме право в очите и моята бедна душа бледнее от страх.

Тъжното настроение изкривява всичко. То лишава от очарование всичко наоколо. Тъмнина обгръща цялото бъдеще. А това лишава душата от всички стремежи, връзва всичката сила и произвежда умствена парализа.

Доброто настроение превръща всяко служение на Бога в наслаждение. Когато се носим на крилете на радостта, то бързо напредваме по пътя на задълженията си.