Анчарът е от семейството на черницата. Това са еднодомни или по друг начин казано с еднополови цветове, дървета и храсти.
Цветовете на Анчара са невзрачни, мъжки с плоски чадъроцветни съцветия, а женските са единични.
В природата съществуват 5-6 вида Анчар. Те се срещат в тропическа Азия, Африка и на остров Мадагаскар.
Анчарът има силно отровен сок. Той съдържа гликозиди, антиарин и антиозидин. Използвал се е за напояване на върховете на стрелите.
На това дърво А.С.Пушкин е посветил стихотворението си „Анчар“.

Анчар

А. С. Пушкин

В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът — часовой зловещ —
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек, когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там
човек изпрати с властно слово
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете
отровен бедният слуга
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях сторѝ —
стрели с отрова напоени —
и на съседните страни
изпрати гибел, разорение.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

В приказката си „Рибаря и златната рибка“ Пушкин представя човешкия стремеж към богатство.

Живял до морето старец със своята баба. Те имали само една схлупена колиба и разбито корито. Веднъж, когато старецът ловял риба, хванал златна рибка. Тя го помолила да я пусне срещи три негови желания.

Когато жената на рибаря разбрала какво се е случило, се нахвърлила с ругатни срещу съпруга си, че не е поискал поне едно ново корито. Отишъл старецът при рибката и получил желаното от жена му. Но това съвсем не удовлетворило ненаситната старица. Тя поискала още хубава къща и да стане царица. Но на нея не й стигало богатство и слава, за това пожелала да стане господарка на морето.

Резултата бил плачевен. Схлупена къщичка на прага, на която седи сърдита старица, а отпред – старото пробито корито.

Богатството води порочния човек към падение и разруха, а за добродетелния то е средство за правене на добрини.

Не е богат този, който има много, а този който дава на нуждаещия се.

Богат е не този, който много е събрал, а който много е раздал.

Приемай земните богатства като гост, които често трябва да приема, но и да дарява.

Един съкурсник на Пушкин от лицея при случайни срещи често се хвалел с успехите си между жените и задавал нелепи въпроси. Веднъж той срещнал Пушкин и го попитал:

– Казват, че ти си „слънцето“ на руската поезия, но аз не съм много съгласен с това. Моята жена също ме нарича „слънчице“. Как мислиш, какво е сходството между мен и слънцето?

– И на теб и на слънцето не може да се погледне без да се намръщи човек, – отговорил поетът.