Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.
Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.
По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.
В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.
Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.
– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.
Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:
– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.
Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.
Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.
Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:
– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.
