Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Василка се събуди от чуруликането на птиците.

– Странно, – каза си тя, – все още е тъмно, а те пеят.

Тя имаше физически проблем. Това бе заболяване, което изглеждаше като гигант в живота ѝ.

Василка се опита да блокира чуруликането, но чу тих глас:

– Защо мислиш, че тези птици чуруликат, въпреки че е все още тъмно?

Отговорът нахлу в изтощения ѝ от битки ум:

– Те пеят, въпреки че е тъмно, защото знаят, че слънцето се готви да изгрее. Така възвестяват чисто нов ден. Те пеят в тъмното, защото знаят, че светлината е на път!

Василка се усмихна:

– Чувала съм да казват, че вярата е птицата, която пее, докато е още тъмно. Ще пея, ще танцувам и ще се покланям на Господа дори в тъмните моменти от живота си, защото имам вяра, че слънцето ще изгрее отново.

Колкото и да е тъмно, Неговата светлина е още по-силна.

Спаска бе притеснена. Мъжът ѝ премина на пълно работно време в църквата, но заплатата му бе деветдесет процента по-малка от предишната.

– Тази ниска заплата ме плаши, – призна Спаска. – Знам, че съпругът ми е там, където Бог иска, но как ще се издържаме?

Един ден Спаска надникна в гардероба и откри, че старите ѝ ботуши вече за нищо не стават, а нови не можеше да си позволи.

Гледаше ботушите се отчайваше още повече.

Мислите и бързо препускаха в главата:

„Няма да имаме достатъчно. Какви пенсии ще получаваме тогава? Ще стигнем до просешка тояга“.

Докато тези мисли нацяло я събаряха, тя падна на колене:

– Исусе, вярвам, че можеш да снабдиш всяка наша нужда. Ти си нашият снабдител.

Докато изричаше тези думи, Спаска се почувства по-спокойна.

Час по-късно ѝ се обади приятелка:

– Моя позната се мести в друг град и иска да раздаде обувките си, а тя има твоя размер на крака.

– Изпрати ми снимка на обувките, – помоли я Спаска.

– Но те са петдесет чифта, – възкликна приятелката ѝ, – как да ги снимам.

Спаска се разплака. Не защото получи нови обувки, а защото Бог е верен и отговаря на всяка специфична нужда.

Бог вижда и твоята ситуация и Той е с теб в нея.

Точно както се грижи за небесните птици и полските цветя, Той обещава да осигури всичко, от което се нуждаеш.

Не се тревожи за утрешния ден. Довери се на Бог днес и му позволи да се погрижи за твоето бъдеще.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Костадин говореше с Наско и силно се възмущаваше:

– Защо ще бягаш при бурни събития?

– А какво да правя? – попита Наско и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Ти орел ли си или пуйка?

– Какво? Какво общо имам с тези две птици? – разсърди се сериозно Наско.

Костадин се ухили и започна да обяснява подробно:

– Пуйка и орел реагират различно на заплахата от буря. Тя тича да се скрие в обора, надявайки се, че бурята няма да се приближи, а орел напуска сигурността на гнездото си и разперва криле, за да яхне въздушните течения на приближаващата буря, знаейки, че те ще го отнесат по-високо в небето, отколкото би могъл да се издигне сам.

– Вярно е, че се страхувам като пуйката, но …

– Естествено е да бъдеш пуйка в чувствата си, но избери да бъда орел в духа си. Разпери крилете на вярата си, прегърни „Вятъра“, уповай на Исус и преживей „ежедневните“ чудеса, – възторжено размаха ръце Костадин.

Наско го гледаше смаян.

– Божията радост изчиства болката ти. Силата Му вдига товара ти. Неговият мир успокоява тревогите ти, – още по ентусиазирано повиши глас Костадин. – Би ли разперил криле на вяра, за да се извисиш?

– О, да, – плесна с ръце Наско.