Във вторник Гена показа на Василка една снимка, която се бе измачкала и не се виждаше лицето на човека, който бе сниман на нея.

Тя явно бе натъжена. Обърна се към приятелката. С много болка и съжаление каза:

– Как ли се е смачкала? Знаеш ли колко много държа на нея?!

Василка реши да ѝ помогне.

– Мога да я поправя. Ще я сканирам на компютъра си. След това ще използвам една специална програма и ще поправя пораженията. Не е трудно да е направи, само трябва да знаеш как..

Гена се усмихна обнадеждена.

– Това е като безпорядъкът и бъркотията в живота ни, – каза тя. – Какво може да ги поправи?

– Задачата е доста по-трудна в сравнение с възстановяването на една стара снимка, но има едно мощно средство, което винаги може да ни помогне.

– Кое е то?

– Исус ни е дал прошката си. Чрез Христос всичко, което е помрачило нашия истински образ, е отстранено с Божията благодат и дара на прошката. Освен това, Христос ни е призовал да използваме целителния дар на прошката при отношенията с другите. Благодарение на силата на прошката можем да живеем без горчивина от нараняванията и всичко, което ни отделя от другите.

– Колко е хубаво, че имаме, кой да ни помага да поправим нещата, – възкликна Гена.

– Трябва да сме благодарни на Бога, – усмихна се Василка, – за прошката, благодатта, която ни изцерява и премахването на разделенията.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Смирението, изповедта и покаянието са жизнено свързани. Без смирение, не е възможно да имаме искрена изповед. И без покаяние, смирението и признанието за грях са напразни.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!