Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.

През последната нощ се бяха отворили още няколко пъпки и излъчваха много приятен аромат. Те бяха станали толкова големи, че човек можеше да ги обхване с двете си ръце.

– Нали няма да се случи нищо лошо на дъщеря ми, – попита притеснено Жана.

– Не се безпокойте, вашият съпруг е сигурен в това, – каза Тони, той беше един от тези, които се грижеха за лилиите.

Докато говореше, той грабна малката Мими под мишниците и я постави внимателно върху едно от огромните листа на водната лилия.

– Не се страхувай малката, – каза Тони. – Това е само един малък експеримент.

Мими знаеше в какво се състои задачата ѝ. Вчера баща ѝ говори с нея и точно ѝ разясни нещата. Целта на експеримента бе да се докаже, че листата на растението са достатъчно силни, за да се задържи човек върху тях.

Мими предпазливо пристъпи към полюшващия се лист. Важното бе, да не допусне грешно движение.

– Знаех си! – плесна с ръце Маджаров. – Точно така стана. Детето с часове може да стои върху лилията без да потъне.

– Невероятно е, – каза Стоянова.- Как можете да обясните това?

– Тези растения са резултат от работата на гениален „инженер“, – започна да обяснява бащата на Мимето, професор Каменов. – От долната страна на листата има невероятна плетеница от жилки. Именно те правят листата толкова силни и издържливи. Тези листа биха могли да издържат и по-големи тежести. Мисля, че някой с тегло около 90 килограма няма да потъне.

Мими бе невероятно щастлива. Тя бе направила нещо, което никой друг не бе правил преди нея. Стоеше върху лист от лилия. Вероятно ако стъпваше внимателно по другите листа, щеше да прекоси езерото.

Какъв триумф. Баща ѝ бе доказал твърдението си.

Край бреговете на Швеция е намерен древният кораб Gribshunden, който наричали „морско чудовище“, потънал през 15 век.

По време на престоя си на морското дъно, корабът се е запазил много добре и се смята за най-добре оцелелите по рода си.

В южната част на шведското крайбрежие от дъното са извадили кораб с вид на чудовище, което има лъвски уши и челюсти на крокодил.

Според историческите данни, Gribshunden е потънал през 1495 г. Той се е запалил на път от Копенхаген до Калмар.

И въпреки, че огънят е повредил корпуса, корабът се смята за най-добре запазилия се за този период, включително и флагманът на Христофор Колумб „Санта Мария“.
Професорът Йохае Ронби от университета Сьодертьорен е отбелязал, че свирепия вид на кораба е направен с цел да плаши противниците.

Учените смятат, че този кораб се е запазил, заради студената и прекалено солена вода на Балтийско море, в която не живеят микроорганизми, които ядат дърво.

Експертите от Американската психологическа асоциация предлагат да се смята, че вярата в Бога е психическо заболяване.

Подобен извод те направили след проучването, което е продължило в продължение на 5 години.

Няколко години американските психолози внимателно наблюдавали много религиозните хора, които вярват в съществуването на висша сила и влиянието на тази сила върху способността на човека да взема осъзнати решения.

Изследователите стигнали до извода, че вярата в Бога се явява разновидност на психично заболяване.

Наблюденията „показали“, че религиозните хора често страдат от параноя, тревожни разстройства, емоционална нестабилност и халюцинации. Проучването установило, че религиозни хора с влошено здравословно състояние считат, че Бог е жесток, а тези, които го възприемат като добър, обикновено не страдат от някакви заболявания.

За да илюстрира своите констатации, професорът по психология д-р Лилиан Андрюс цитирал пример със Свидетелите на Йехова, които отказват кръвопреливания, при никакви обстоятелства, в замяна на това те умирали. Според професора, тези хора трябва да бъдат обявени за психически нестабилни и да ги лишат от способността им да вземат решения за собственото си лечение.

Ако това предложение се реализира в живота, лекарите ще могат насила да лекуват религиозни фанатици, които отхвърлят някои видове терапия поради духовни съображения.

За признаци на психично заболяване или неосъзнаване на реалността, д-р Андрюс смята някои твърдения на хора, които казват, че притежават способност да лекуват и възможности „да се свързват пряко с Бога.“

Спас с гордост разказваше:

– В детската градина винаги ме водеше татко.

– А мен все мама или кака ме влачеха, – обади се Недьо.

– Веднъж пътя към детската градина беше силно заледен, – продължи да разказва Спас.

– Уха, страшна пързалка е било, – не се стърпя да се обади дебеличкия Симо.

Но другите деца бързо го сбутаха и зачакаха с интерес да чуят, какво е станало по-нататък.

– След няколко неудачни опита ние го преминахме на четири крака, – каза усмихвайки се Спас.

– Голям цирк е било, – засмя се и Валентин.

– Да, но успяхме да стигнем на време, – заяви гордо Спас. – Татко на работа, а аз за закуска. Баща ми е професор.