Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.

Просяк веднъж отишъл пред дома на един богаташ и с жален глас поискал нещо за ядене. Собственикът, който се бил изтегнал в едно кресло, грубо го изгонил.

Но просякът не си отишъл. Той помолил да му дадат макар и остаряла, не прясна храна.

Жената на богаташа, седяща наблизо казала:

– Скъпи, ние и без това ядем вчерашната храна. Днешната още се готви в кухнята.

Просякът разбрал какво имала в предвид жената и съчувствайки на богаташа си тръгнал.

Ние се храним с „вчерашната“ храна, когато жънем плодовете на миналите си действия. Чрез днешните действия, ние подготвяме „бъдещата си храна“.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Собственикът на луксозен автомобил, паркира до бордюра и излезе. Седящият наблизо просяк му подхвърли:

– С парите, които си похарчил за тази кола, можеше да нахраниш хиляди гладни.

Собственикът на автомобила се усмихна и каза:

– Те са нахранили миньори и леяри, добиващи руда за двигателя и купето ѝ. Нахранили са инженери и работниците от автоцеха, които са сглобили тази кола. Също и работещите в автосалона, и служителите на застрахователната инспекция. Ако вместо да просиш, отидеш да работиш, те ще нахранят и теб.