Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.
– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.
– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.
– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.
– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.
Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:
– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, 
някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.
– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.
– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.
– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.
Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.
– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.
– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.
– Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.
– Възможно е всеки от нас да има такива хангари, – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.
– Я си предстви, – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.
– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.
Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.
Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.
