Огнян вървеше с приятеля си Пламен. Двамата тихо разговаряха.

– Признавам, че сме безсилни като хора пред нашите зависимости, – отбеляза Пламен. – Животът ни е станал неуправляем.

– Всички копнеем да се чувстваме значими, сякаш имаме стойност, – допълни Огнян, – а толкова много от нас се борят с чувството, че са недостойни.

– Това е една от причините да прекарваме толкова много време в опити да накараме хората да ни харесват и уважават, – уточни Пламен.

– Смятаме, че помагането на другите или постигането на успех ще запълни дупките в самочувствието ни, – усмихна се тъжно Огнян.

– Да, но животът не работи така, – наблегна Пламен.

Двамата повървяха малко потънали в мислите си.

Като събуден от сън Огнян каза:

– Никога няма да получим точна представа за собствената си стойност през очите на друг човек.

– За това трябва да се видим през Божите очи, – засмя се Пламен.

– Не си ли питал някога Бог: „Защо съм важен за Теб“? – Огнян повдигна вежди предизвикателно.

– Че то го пише в Словото Му, – отвърна Пламен. – Бог ни направи само малко по-ниски от себе си и ни увенча със слава и чест.

Огнян зададе следващия си въпрос:

– Откъде идва истинската самооценка?

Пламен беше готов с отговора, за това бързо каза:

– Това е вътрешно осъзнаване, че Бог, чието „ величествено Име изпълва земята“, дава на всеки от нас слава и чест само за това, че сме Неговото любимо творение.

– Ето за това трябва да помолим Бог, да ни помогне да коригирам отношението и поведението си, за да отразяваме колко ценни сме за Него, – тържествено обяви Огнян.

Петко дойде потупа по рамото Румен и му каза:

– В другия край на града има нова църква.

Петко наостри уши, а Румен продължи:

– Няма спор, едва побира хората. Направо се пука по шевовете.

Петко не се зарадва много на тази вест. Той подходи доста ревниво.

Вместо да празнува работата на Божието дело, Петко бе обсебен от неговото собствено его.

Той искаше неговата църква да е най-голяма.

А когато разбра, че църквата е дар на Румен, още повече вътрешно се разбунтува.

„Колко жалко, – мислеше си ожесточено Петко, – църквата не е моя, а негова. Работата също е негова, а не моя“.

Петко не посмя да попита приятеля си за подробности, защото всичко клокочеше в него от завист.

Какво е лекарството за ревност?

Доверие в Бога и живот в изобилие от Божията любов.

Те бяха големи приятели. Тяхната дружба бе от много години. Милен и Стефан ходеха почти навсякъде заедно.

Веднъж една служителка от кметството зададе няколко лични въпроса на Младен.

По-късно тя откри, че двамата приятели са осиновени.

Един ден служителката се обади на Младен по телефона:

– Вие имате брат и той е Стефан.

Оказа се, че двамата са повече от приятели, те бяха братя.

Бог ви предлага семейство от приятели – Неговата църква.

Неговият непроменим план винаги е бил да ни приеме в собственото си семейство, като ни доведе при себе си чрез Исус Христос. И това му достави голямо удоволствие.

Когато прехвърлите доверието си в Христос, той не само ви прощава, но ви поставя в своето вечно семейство от приятели.

Атанас бе присъствал на една караница на християни. Той бе много изненадан за дребните неща, за които ставаше скандалът. Бедата бе, че никой не отстъпваше.

Атанас тъжно сподели с приятелят си Румен:

– Много хора твърдят, че са християни, но не живеят като такива.

– Можеш ли да кажеш, че те разпознават като християнин само защото твърдиш, че си такъв или защото виждат начина ти на живот? – попита го Румен.

– Да бъдеш свят означава да живееш така, че хората да виждат, че си различен без да се налага да им го казваш.

– Е, това е ясно, – поклати глава Румен. – Като християни не бива да вършим това, което вършат всички останали. Не би трябвало да се съобразяваме с нещата, които са нормални днес.

– Ето това е, – възкликна Атанас, – Когато всички говорят лошо за някого, ти избираш да бъдеш най-добрия му приятел. Ако всички останалите около теб спят с гаджетата си, ти избираш да изчакаш да срещнеш човека, който ще бъде твой съпруг или съпруга. А когато приятелите ти си правят груби шеги, ти избираш да не бъдеш част от това.

– Трябва да живеем отделени за Господа, – в подкрепа каза Румен. – Да бъдем различни по по-добър начин.

– Избирам, – повиши глас Атанас, – да обичам повече от всеки друг, да живея живота си с повече радост, вълнение и удовлетворение. Нека за околните бъда жизнерадостен човек, а не такъв който постоянно се оплаква.

Румен тупна по крака си, засмя се и добави:

– Когато започна да живея живот, отделен за Бога, ще помогна на другите около мен да се приближат до Него.

Дамян притича до приятеля си Тошко, потупа го по рамото и попита:

– Чел ли си „Властелинът на пръстените“? Грандиозна книга. В нея има пътешествия, приключения, приятелства, битки. Там има и един необикновен пръстен. Колко е хубаво да си част от тази приказна земя.

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че би могъл да бъдеш смел воин от величествено Царство, без да се занимаваш с пръстени?

– Къде е уловката и какво ще ми поискат в замяна? – повдигна вежди учудено Дамян.

– Уловка няма, а само протегнатата Царска ръка с белези по нея, – засмя се Тошко. – Той лично те е избрал да живееш с Него в Царството Му и е покрил всички разходи по пътуването ти от твоята мрачна страна до Неговото светло царство.

Дамян запази мълчание.

– Дали ще заживееш там е въпрос на избор, а той е само твой, – продължи Тошко.

– Не съм много сигурен, – смънка Дамян.

– Дори и да мислиш, че нямаш нужда от друго царство, понеже твоето си е добро, от опит ти казвам, че Неговото е по-прекрасно, отколкото можеш да си представиш.