Това бе едно дълго лято за Кирил. Мечтата му бе да има велосипед.

– Всички останали деца в квартала имат най-готините, най-новите, най-лъскавите най-добри велосипеди . . . освен мен, – често си повтаряше той.

Кирил гледаше как приятелите му се събираха заедно и караха колелета по неговата улица, а той само въздишаше.

Родителите му купиха нови елегантни дрехи, но това не го зарадва особено. Никакво внимание не им обърна.

– Парцали разни, сякаш си нямам други, – мърмореше недоволно Кирил под носа си.

Цупеше се и бе неблагодарен.

Но Кирил не знаеше, че го чака изненада на тавана, чисто нов велосипед, който му подариха на рождения ден.

– Дълго се надявах, докато накрая се отчаях и престанах да очаквам велосипед, – призна Кирил пред родителите си.

– Просто понякога не разбираме и не виждаме, …. особено когато нещата не вървят добре, – усмихна се баща му.

– Бог ме познава и знае всичко, което желая. Защо тогава ме държи в напрежение, което понякога достига до отчаяние? – попита Кирил.

– Бог смесва добрите и лошите преживявания в живота за наше добро, – каза баща му.

– Защо трябва да ги смесва? – Кирил сбърчи нос.

Майка му го придърпа да седне до нея и започна кротко да обяснява:

– Представи си, че правим торта. Вземаме брашно. олио, яйца, захар, …и всички необходими съставки. След това ги смесваме и се получава вкусна смес, която печем. А сега погледни, ако всяка от тези съставки изядем поотделно, ще бъде ли толкова вкусно? Не, нали?!

– Бог взема чакането ти на нов велосипед и го превръща в добро, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Това означава да се доверя на Бога и да Му бъда благодарен и тогава, когато изглежда, че нещата не вървят, – Кирил започна да разсъждавана глас. – Той кара всички неща да работят заедно за добро, защото ме обича.

Родителите му кимнаха с глава, те бяха напълно съгласни с него.

Стилян отново се бе огорчил. Бяха се отнесли с него недобре, а той не го заслужаваше.

Баща му след като го видя отбеляза:

– Навярно е много обидно, но помисли. Исус не заслужаваше да бъде разпнат, но какво каза?

– „Те не знаят какво правят“, – въздъхна тежко Стилян.

– Ако следваш Христос, трябва да обичаш като Него, – прибави бащата.

– Когато ме нараняват, аз се обиждам, – призна си Стилян. – Може би вместо да се съсредоточа върху собствената си болка, трябва да се запитам, защо са го направили?

– На прав път си, – усмихна се баща му. – Когато някой е груб с мен, просто му се усмихвам.

– А когато приятел не е съгласен с мен? – Стилян с очакване вдигна поглед към баща си.

– Вие сте различни, но това не променя твоята вечност. Замислял ли си се, че повечето неща, които ни обиждат, нямат вечно въздействие.

– Но може да има лоши последствия, – тъжно поклати глава Стилян.

– Може да отблъснеш хората, когато те обиждат, но по този начин може да ги отдалечиш от Христос.

– Ако някой се спъне заради мен, – Стилян разроши косите си с длани и разтърси главата си, – не …. дори не искам да мисля за това.

– Когато можеш да покажеш на някого любов, въпреки че те е наранил, той ще види в теб Исус, – баща му го потупа по рамото насърчително. – Остави обидата и я замени с любов.

– В крайна сметка вечното въздействие се открива, когато показваме любов един към друг, – усмихна се Стилян.

Угриженото му лице се бе прояснило. Радостта бе заела отново своето място в сърцето му.

Нено получи наскоро подарък. Той бе изненада от приятеля му.

– Не заслужавам такъв хубав подарък, – възкликна той, когато разтвори пакета и видя какво има вътре.

Данчо бе чул за стреса, който бе изпитал Нено на работното си място. Освен това той бе разбрал за проблемите му с децата и появилото се напрежение в брака му.

За това бе решил да зарадва приятеля си с подарък, за който той нееднократно му бе споменавал, но нямаше възможност да си го купи.

– Не мога да повярвам, – бършеше разплаканите си очи Нено. – Как се е сетил за мен!

Благодарност преливаше в сърцето му. Той знаеше, че нищо не може да даде в замяна, а толкова му се искаше и той нещо да направи за Данчо.

Всъщност и ние сме получили подарък, който никога не бихме могли да заслужим. Това е безплатният дар на благодатта.

Чрез нея получаваме любов вместо осъждение и милост вместо присъда.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.