Кучето е символ на верност. Това е едно огромно любящо сърце, което искрено отдава любовта си, без да иска нищо в замяна.
Дори и да не храните кучето си, то пак ще ви обича. То е готово да чака, служи и върви след вас навсякъде.
Както хората, така и кучетата имат различни характери. Поведението на кучето зависи от възпитанието му и от това, на какво го е научил неговият стопанин.
Основната характерна черта на нашите четириноги приятели е безграничната им преданост към човека. Това качество е добре да се научи от много хора.
Любовта на кучетата е като чистата и безкористна любов на самия човек. Това е, когато се влюбваме доверчиво, без да се обръщаме назад, отдавайки се напълно на другия.
Когато виждам изоставени кучета, аз ги възприемам като измамени в любовта, излъгани и предадени. В очите на изоставените животни се чете болката от предателството спрямо тях. Те не са вече толкова доверчиви, помирисват всичко много внимателно и предпазливо. Такива животни се боят и не се доверват на никого.
Същите чувства изпитва и човек, когато го предадат или изоставят. Много трудно се възтановява доверието. Не е лесно да стоплиш студено и недоверчиво сърце. Но всичко е възможно с помощта на искрена любов и малко топлина.
Марк Твен е казал: „Ако вземете едно гладно куче и му устроите луксозен живот и то никога няма да ви ухапе. Това е главната разлика между кучето и човека“.
Това е и втората характеристика, която ние хората трябва да научим от кучетата, умението да бъдем благодарни.
Кучето винаги помни доброто и в замяна на човешката грижа, щедро отдава своята любов, верност и ласка.

„Всеки, който някога е направил нещо добро за вас, ще бъде готови да го направим отново“ – Бенжамин Франклин.
Говори се, че Бенджамин Франклин решил по някакъв начин да спечели благоволението на един човек, на който бил несимпатичен.
Той се обърнал към него с молба да му даде временно една рядка книга. Когато я получил любезно благодарил.
В резултата на това, този човек, който по-рано избягвал да говори с Франклин, станал един от най-добрите му приятели.
Учените решили да проверят тази теория и забелязали, че хората са по-благосклонни към тези, на който са направили някаква услуга.

Димитър харесваше работата си, заплащането беше добро. Беше само на осемнадесет години, но  живееше още при родителите си. Хубаво беше, че може да работи само нощна смяна и да съчетава работата с учението.

Най-много му харестваше да си стои в кабинката. Тук имаше всичко, от което се нуждае стол, маса и компютър с Интернет.

Димитър беше млад, но много добре се оправяше в Интернета. Беше го открил още в детството си, тогава нещата не бяха толкова мащабни. Разглеждаше само няколко хиляди страници, а сега беше друго. Световната компютърна система се беше разраснала неимоверно много.

Димитър беше слабо и хилаво хлапе, но умът му беше бърз и находчив. Той можеше да обиколи света, да спори с някой отдалечен от него на хиляди километри, да следи спорттните състезания, които се играеха в друг континент. Можеше да проникне във всяко кътче на човешкото познание, Интернет му осигуряваше това.

Често се срещаше и с неща, които не му харесваха. Още, когато бяха малки каза на приятеля си Петър:

– Искам да напиша една програма, която да проникне в компютрите на злите и само да натисна едно копче и да изтрия пагубните им планове.

Той от малък беше възприет от приятелите си като хакер. Всичко започна, когато беше на 15 години, но имаше други, които почваха много по-рано.

Петър не веднъж му каза:

– Нали знаеш разни трикове. проникни в списъците на НАТО, изключи системата на Пентагона, така няма да има повече война и убийства.

Но Димитър клатеше глава:

– Тогава ще стане хаос, а това ще причини още повече страдания на хората. Така не става.

От дългото сърфиране из мрежата беше научил, че в света и без това има много беди.

Но сега беше весел. Беше създал вирус, който се  разпространяваше из всички компютри по света, бързо можеше да унищожи творенията на други вундеркинди като него, които имаха лоши намерения.

Докато хората пишеха електроните си писма или сключваха сделки по мрежата, неговото творение обикаляше всички компютри. Той зададе на програмата си определени цели и както всички останали исползваше търсачката на „Google“. Резултатите се връщаха при него и той съставяше списък.

Вирусът му получаваше всичките „дразнители“ и носеше част от тях закодиран в себе си, така той се усъвършенствуваше, сякаш беше живо същество. На технически език това е „генетичен алгоритъм“, програма способна да се изменя и еволюира.

Вирустр му променяше броя на „дразнителите“ и начина им на разпространение. Дори никога да не седне повече на компютъра си, програмата му щеше да работи без него.

Вирусът му поразяваше „вражеските“ страници. Така в рамките на един час щяха да изчезнат всички интернет страници с детска порнография, а тези, които искаха да влязат в тях, щяха да прочетата само следния надпис: „Грижете се за децата, те са цвета на света!“

И не само тези, но и други заплашващи със смърт и унищожение.

Светът щеше да стане по-добър.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Всеки от нас си има добър приятел, към когото се обръща за съвет, общува с него и върши заедно какво ли не.
Но един любител на лъвове от Южна Африка има съвсем необичаен приятел.
Вече 11 години Фрики фон Солмс възпитава и отглежда своя приятел лъва Зион. Той взел лъвчето със себе си, след като майка му се отказала от него. Зион се е родил на свобода и Фрики се е страхувал, че бащата на лъвчето ще му навреди, за това го е взел под своя закрила.
Сега Зион е огромен и Фрики го описва като „нежен гигант“. Фрики смята, че му е провървяло. Той е видял всички стадии на развитие на Зион. Не всички лъвове са еднакви. Всеки лъв си има своите уникални черти. Зион е възпитан без типичната агресивност за лъвовете.
„Те имат индивидуалност, чувство за хумор и даже смях“.
Двамата Фрики и Зион се разхождат заедно. По време на тази разходка Фрики държи лъва за опашката. Зион е толкова чувствителен, че на Фрики се налага да ходи бос, за да не го тревожи.
Зион никога не напада човек, Фрики му се доверява 100%. Фрики е отгледал и други големи котки, но Зион му е един от най-добрите приятели.