Джоузеф Търнър е известен британски художник, майстор на романтичните пейзажи, акварелист и гравьор. Със своя стил той вдъхновил първите френски импресионисти.

Търнър рисувал по съвсем необичаен и оригинален начин. Светлината, движението на въздуха, снегът, облаците и мъглата са получили в неговите картини значителна роля. Те са важни участници в сюжета и често стесняват хората и другите важни обекти, като ги избутва на втори план.

Ранната работа на Търнар „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“, може да претендира за отправна точка, където изображението на пространството заема повече място и внимание, отколкото самия човек.

За сюжет на работата е послужил историческият преход на Ханибал през Алпите, който е станал през 218 г. до н.е.

Сравнявайки датата на създаването на картината – 1812 г., времето, когато името на Наполеон е било на устните на цяла Европа, имам чувството, че между запечатаното събитието и руската кампания на френския командир има пряка връзка. Наистина , снежната буря е един от символите на поражението на френската армия.

Идеята на картината е възникнала две години преди войната. Джоузеф Търнър е наблюдавал снежна буря в едно от именията на свой приятел. Той нарисувал снежната виелица на пощенски плик и обещал, след две години всички да видят снежната фъртуна на картината „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“.

Така изкуството се сплита с историята понякога, даже без съзнателния замисъл на художника.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Павел с радост показва на приятеля си своя дом. Развежда го из стаите. За всяка по-интересна вещ съобщава от къде е купил или как я е получил.

– Виждаш ли мечата кожа на пода? – попита Павел приятеля си. – Застрелях я в Сибир. Кошмарен бой беше. Въпросът бе или аз, или тя.

– Да, – прозявайки се съгласил приятелят му, – ти би изглеждал зле на пода.

– Животните са с опашки и без опашки, – обясняваше Кольо на приятеля си Димчо.

– Глупости, – махна с ръка Димчо, – не е вярна класификацията ти.

– Така е, – не отстъпва Кольо.

– А змията? – хитро го погледна Димчо. – Тя е опашка без животно.