Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

Денят беше прекрасен. Марин и приятелите му решиха да отидат на уиндсърфинг и да пояздят вълните. Когато пристигнаха и възторжено нахлуха в солената вода, те видяха рядко животно, което се появи от водата.

– Хайде да видим какво е това чудо там, – предложи Петър, един от приятелите на Марин.

Когато любопитните мъже наближиха животното, чуха жални звуци.

– Сякаш плаче, – каза Захари.

– Това е малкото на кит, – забеляза Симеон. – В какво лошо състояние е само.

– Силните вълни не му дават възможност да се движи, – обясни Марин. – Блъскало се е безпомощно тук и е останало без сили.

Животното бе видимо изтощено и много изплашено.

– Хайде да го преместим на място, където водата ще е достатъчно дълбока за него, – предложи Петър.

Китът бе толкова слаб и изтощен, че се наложи на мъжете да го носят на ръце, за да не потъне.

Животното продължаваше да издава същите жални стонове, а Марин като го прегърна, му говореше:

– Не се страхувай, малкия. Сега ще те занесем на по-дълбоко място. Там ще се чувстваш по-добре. Успокой се, не плачи.

Цели шест часа мъжете поддържаха кита, за да може животното да възобнови силите си и да заплува самостоятелно, без чужда помощ.

Мъжете не знаеха какво е станало с майката на кита, но се надяваха той да я намери отново. Това все пак бе някаква надежда в сравнение със самотата, на която бе обречен. Безсилен, слаб и немощен изхвърлен на неизвестен плаж.

Веднъж Пучини си счупил крака. Когато развълнуваните му приятели дошли да го посетят в болницата, Пучини жизнерадостно заявил:

– Не се тревожете, толкова за мен! При мен всичко е добре, а освен това трябва да ви кажа с гордост, че строителството на моя паметник е започнало.

– Ти си много несериозен, – отчел един от приятелите му. – Разкажи ни какво е станало с теб, не бива през цялото време да се шегуваш.

– Не съм и мислил за шега, – съвсем сериозно казал Пучини, показвайки своя гипсиран крак.

Курс за обучение на тема „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ бе в разгара си.

Млад бизнесмен заявяваше пред събралата се публика как той прилага принципите на дисциплината по време на среща с потенциален бизнес партньор.

Всичко изглеждаше изключително.

– Аз точно изпълнявах всичко, за което ми разказваха, – добави той. – Топло ги поздравявах, усмихвах им се и ги питах как върви бизнеса им. Слушах внимателно , за какво ми говори той. Напълно се съгласявах с мнението му и постоянно казвах, че го считам за прекрасен човек. Той говореше за себе си повече от час. Накрая, когато се разделяхме, аз разбирах, че съм придобил приятел за цял живот.

Публиката аплодира.Когато аплодисментите затихнаха, говорителят каза озадачено:

– Ако знаеше с какъв враг се е сдобил той!…

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.