Архив за етикет: приятелка

Болка и посвещение

Магда бе скоро родила. Щяха да я изписват.

Очакваше цветя, а защо не и изненада!?

Но съпругът ѝ я срещна с горчиво признание:

– Трябва да се разделим. Аз обичам друга жена.

Тя бе травмирана дотолкова, че не можеше да се радва на малката си дъщеря.

Обляна в сълзи, я завари приятелката ѝ Надя.

– Аз бях неговата избраница. .Изрекохме обети. Щяхме да отгледаме деца, а по-късно да имаме внуци. Казахме си, че няма да се развеждаме, както е станало в нашите семейства. Е, сега вече няма да остареем заедно, – каза тя на приятелката си

Надя я слушаше съчувствено. Накрая тя я погледна и каза:

– Маги, ти искаше така да изглежда така животът ти, но е време да предадеш всичко на Бог и Той да ти даде нова представа за бъдещето ти.

– Права си, – съгласи се Магдалена, – наистина плача за живота, който си бях представяла. Ето какво става, когато мечтите ни и очакванията ни са разбити от житейски разочарования.

– Разбери, – усмихна се Надя, – най-добрата визия за живота ни е тази на Бог. Ако Му предадем напълно живота си, Той може да направи несравнимо повече отколкото искаме, мислим или да си представяме.

И двете се прегърнаха.

Твоето предназначение

Люси бе вече на 30 години и все още не осъзнаваше как си пасват всички части от живота ѝ.

– Какво е моето предназначение? – питаше се тя.

Севда нейна приятелка ѝ отговори така:

– Независимо дали го осъзнаваш или не, Бог поставя определени неща на пътя ти и ти дава възможности да развиеш различни способности, за да те подготви за твоето предназначение.

– В продължение на 12 години съм била мажоретка, – сподели Люси, – Окуражавах училищния отбор. Не виждам причината, поради която Бог ми даде тези преживявания.

– Всеки трябва да води хора до Исус. Защо не опиташ с това? – предложи ѝ Севда.

Изведнъж Люси осъзна нова връзка.

– Като мажоретка не се притеснявам от големи тълпи и мога да задържа вниманието им. През всички тези години Бог ме беше подготвял за ролята, за която ме е създал, – каза тя, разбрала на къде я води Бог.

Той я бе водил да води хора при Христос.

Всяко преживяване в твоя живот те прави уникален.

Помисли за естествените таланти, които Бог ти е дал, за различните възможности, които си имал и за способностите, които си придобил.

Различните преживявания, които си имал в твоя живот може да изглеждат, че нямат връзка сами по себе си, но заедно те водят към нещо значимо, което можеш да използваш за прослава на Бог.

Гениалната идея

Марта имаше три малки деца. Последното бе на два месеца. Тя бе постоянно изтощена.

Приятелката ѝ Елена бе скоро родила своето първо дете. Когато видя колко изморената е Марта, тя я посъветва:

– Легни да почиваш, когато бебето заспи.

Марта се удари по челото:

– Каква гениална идея. Решението е било толкова близо до мен, а аз съм била сляпа. Това променя всичко.

И Марта опита.

Бебето бе вече заспало, когато тя се отпусна само за седем секунди, защото двете ѝ по-големи деца я дръпнаха за ръката:

– Мамо, мамо ела да видиш какво сме нарисували на стената на хола.

Марта безпомощно изпъшка и ги последва. Дори нямаше сили да вика.

Цялата стена бе осеяна с петна, за които децата твърдяха:

– Това са много хора събрани в парка.

– Идеята на Елена бе гениална, но как да я приложа в такива ситуации? – тъжно поклати глава Марта.

Нереалистични очаквания

Милена плачеше:

– Толкова много очаквах, а сега ….

Приятелката ѝ Ема я прегърна и добави съчувствено:

– Голямо разочарование! Така става, защото това което очакваме, често не се припокрива с реалността.

– Имах такива мечти, но паднах в капана на очакването. Защооооо? – гневно размаха ръце Милена.

Ема се опита да я успокои:

– Ние очакваме някой да направи нещо за нас в точно определено време или място, защото е казал, че ще го направи. Друг път ние имаме очаквания към тях, защото си мислим, че те просто трябва да знаят. Проблемът е, че ние нищо не им казваме.

– Не мисля така, – сбърчи нос Милена.

– Вземи например, двама съпрузи, – започна спокойно Ема. – Той или тя очакват да бъдат посрещнати техните нужди и желания, но това е нереалистично. Обърни сценария. Може ли съпругът или съпругата да очаква съвършенство от другия? Едва ли!

– Е, добре, – Милена скръсти ръце пред гърдите си, – ще споделя очакванията си, но ако отсреща човекът не се съгласи?

– По-добре предай очакванията за живота, семейството и бъдещето си на Бога, – посъветва я Ема.

– Нали желаем добри неща в живота си? Какво лошо има в това?

Ема се усмихна:

– Лошото е , че държим на определени идеали, за това сме напрегнати и не искаме да ги пуснем.

– Ох, – въздъхна тежко Милена.

– Бог през цялото време ти казва: „Имам нещо много по-добро от това, за което държиш толкова много. Аз мисли най-доброто за теб“.

– Не звучи ли логично, да оставим мечтите си на Него? – повдигна рамене Милена.

– Очакванията сами по себе си не са лоши. Но ние трябва да бъдем реалисти за тях и да ги предадем на Бог, – поклати глава Ема.

– Реалистично, нереалистично, …. не ме интересува, искам …., – Милена настояваше на своето си.

Доверие в инстинкта

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.