Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.

Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Двама приятели се връщали през нощта от селото в града. По пътя ги нападнали крадци.
Приятелите хукнали. Прескочили една ограда и стигнали до гробищата. Бързо се скрили зад паметниците на гробовете.
Крадците дошли до гробищата, осветявали пространството с фенерчета, но не смеели да навлязат навътре. Съвещавали се известно време, а след това си тръгнали.
Двамата приятели дълго стояли в мрака и мълчали. По едно време единият се размърдал:
– Виж, тук е твърде страшно. Може би е време да се махаме от тук? Навярно са си отишли.
– Не се страхувай от мъртвите, – казал другият. – С тези, които живеем е далеч по-страшно.

Някога в Дания се възцарил крал Кнут, когото наричали „великия владетел на моретата“.
Веднъж Кнут стоял на брега на морето, заобиколен от неговата свита. Те възхвалявали силата на краля, казвайки, че той справедливо се нарича повелител на моретата и че за него нищо не е невъзможно на земята, защото той е всемогъщ. Слушайки тези думи, кралят казал:
– Донеси ми моето кресло и го постави тук на ръба на тази скала.
Донесли креслото, владетелят седнал отново и започнал да гледа към морето. В същото време, се вдигнал силен вятърът  и вълните започнали шумно да се удрят в брега.
– Не смей да приближаваш до мен, море! – Зловещо закрещял Кнут. – В края на краищата, то трябва да изпълни волята ми, не е ли така? – попитал краля придворните
Те се поклонили мълчаливо на краля в знак на съгласие.
– Тогава елате по-близо до мен, моите приятели, по-близо.
Придворните пристъпили напред.
A бурята в морето ставала все по-силна и по-силна. Вълните като луди, се втурвали към брега. Страхливите придворни тръпнели от страха, но не смеели да се отдръпнат, а краля седял и като че ли нищо не забелязавал.
Но една вълна толкова силно ударили брега, че всички били повалени във водата. Придворните извикали от страх и отскочили назад.
– Как може да стоите до мен и да се страхувате от морето? – Попитал краля. – Не казахте ли вие, че аз съм повелител на моретата и ветровете?
Придворните мълчали. Тогава Кнут се изправил и посочвайки себе си, казал:
– Вижте – това е вашия крал.
После вдигнал ръка към небето и добавил:
– А там е вашият Бог! Ако Кнут е всемогъщ владетел на морето, то щеше да го слуша. Има само един истински Бог, който е всемогъщ и на който ветровете, морето, хората и всичко останало Му се подиняват.

Веднъж се срещнали двама приятели. Единият от тях бил върл противник на тютюнепушенето. Той попитал другият:
– Спря ли вече да пушиш?
– Не, но мисля да направя това утре.
– Представи си, че времето за закуска, обед, вечеря и сън ги оставиш за утре. Би ли се съгласил на такова нещо?
– Хм, прав си ….. Добре, ще оставя пушенето още днес.