Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.

Наближаваха празниците. Мери и Дани бяха семейство с поотраснали деца.

Родителите и на Дани живееха доста далеч, за това рядко ги посещаваха, а тези на Мери отдавна бяха напуснали този свят.

Двамата започнаха да кроят планове за предстоящите празници.

Изведнъж Дани се усмихна и предложи:

– Хайде да посетим родителите ми.

– Но без предупреждение, че ще отидем, – съгласи се бързо Мери. – Нека това бъде изненада за тях.

На децата не бе нужна покана и те започнаха веднага да помагат на мама и татко, да приготвят подаръците и багажа за дългото пътуване.

Когато цялото семейство нахлу в двора с песни и викове, на вратата ги посрещнаха двама старци прегърбени и побелели. На лицата им се четеше изненада и радост.

– Ето това се казва сюрприз, – каза дядото.

– Добре сте ни дошли, – зарадвана възкликна бабата.

Последваха прегръдки и целувки.

Дани и Мери бяха напълно удовлетворени от желанието си да ги изненадат.

И във всичкото това, нямаше място за въпроса:

– Защо дойдохте?

Когато Исус Христос дойде на земята преди повече от 2000 години, хората имаха много въпроси за това, въпреки че Неговото идване беше обявено няколко века по-рано.

И днес има люде, които се съмняват в идването на Христос на земята, но хората които са повярвали в Бога, знаят причината за това идване.

И все пак защо Исус дойде на земята:

– Той следваше плана на Бога.

– Изпълни пророчествата писани за Него.

– Показа Божията любов.

– Унищожи делата на дявола.

– Дойде, за да стане Спасител на света.

– Изпълни закона.

– Потърси изгубените.

– Призова хората, да се спасят от греха.

– Даде пример.

– Принесе слава на Бог.

– Завърши работата, поверена му от Бог Отец.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.