Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някой човек като велик доктор.

В същия ден Бренгъл записал в дневника си:

„Ако се окажа голям в очите им, то Господ чрез Неговата благост ми помага да видя, че без Него аз съм нищо и ми помага пред самия себе си да остана малък. Той ме използва, но аз съм толкова доволен от това, че ме използва, но не съм аз този, който върши работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без ръцете на човека тя нищо не би могла да направи. Дърварят е направил брадвата, наточил я е и след тоя я използвал. В момента, в който той хвърли брадвата, тя става безполезно желязо. О, никога не трябва да забравям за това“.

Известен с истинското си благочестие, Бренгъл често попадал под жестоки критики. Той не се оправдавал, а казвал:

– Благодаря ви от цялото си сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Бихте ли се помолили за мен, приятелю?

Суровите и резки нападки предизвиквали в него размисъл за духовния му живот:

– Благодаря ви за критиката в моя живот. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам чрез молитва дали сърцето ми е в пълна зависимост от Исус Христос, а това ме води до желаното от мен общение с Него.

Готовността да признаеш възможността за погрешна преценка и да се подчиниш на присъдата на другите, без да намаляваш влиянието си като християнин и Божий служител, издига Господа.

Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверие.

Истинското смирение не забелязва своите заслуги и не изтъква своите изключителни духовни качества. Лицето на Моисей е сияело, но самия Моисей не виждал и не забелязвал това сияние.

Облечен в смирение, Бог се яви като Човек. Хора облечени в смирение се уподобяват на Него.

Чешката реформатор Ян Хус е имал сред съдиите не само врагове, но приятели. Такъв е бил Стефан Палеч. Той посетил Хус в затвора, вечерта преди да бъде изпълнена присъдата му и се опитал да го убеди:

– Направи някоя и друга отстъпка. Така ще можеш да се спасиш.

Но Хус смирено и с любов му отговорил:

– „За мене да живея е Христос, а да умра, придобивка“.

Палачът, който присъствал на разговора, силно се развълнувал и казал:

– Ян, Ян, не си роден за нашия лош свят, ти си свят човек, – прегърнал Хус и се разплакал.

Святият човек принадлежи на Бога и Му се посвещава духовно и морално, безукорно в любовта към Бога и хората. Обичащите Бога се противят на всичко, което не Му е угодно и за нищо на света, не биха направили компромис. И как биха го направили, щом знаят, че ще загубят нещо много по скъпоценно?

Как свидетелстваме на хората, че сме християни? Могат ли те да кажат за нас, че сме свети и че не сме от този свят?

През 2016 г. правителството на Зимбабве е било принудено да отложи за неопределено време изпълнението на всички смъртни присъди.

Причината за това била много проста. В страната не бил останал нито един палач.

За това станало известно по време на изслушване на жалби  от няколко осъдени човека на смърт в Конституционния съд, към който се обърнали за справедливост.

Осъдените заявили, че продължителното им задържане в камерата, на осъдените на смърт, е нарушение на техните права.

На 7 февруари 1894 г. в Колумбия било планирано наказанието на един млад мъж на име Уил Първис. Той бил осъден на смърт чрез обесване.

Самият Първис твърдял, че е невинен. Когато чул присъдата извикал към съдиите:

– Всички ви ще надживея.

Когато поставили примката на шията му, тя внезапно се развързала и осъденият паднал в люка, оставайки жив и невредим.

Изпълнението на присъдата било отложено, тъй като по-голяма част от от свидетелите на случилото се смятали, че това е Божия намеса.

Решено било да го обесят на 2 декември 1895 г., но малко преди това Първис избягал от затвора.

През 1896 г. той се предал на властите и присъдата му била заменена с доживотен затвор.

През 1898 г. Първис бил помилван, защото хората не вярвали, че той е виновен. Накрая  през 1917 г. някой и Джосеф Бирд, преди смъртта си признал, че е извършил престъплението, за което бил обвинен Първис.

Уил Първис починал на 13 октомври 1938 г. Три дена преди това умрял последният от съдиите, които го осъдили на смърт.

Така думите на Първис се сбъднали, той надживял своите съдии.

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.