Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.

Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!

Генади бе вперил поглед в събуждаща се природа и разсъждаваше на глас:

– Промяната на сезоните е еднаква и за бедни и богати. Всичко се движи в един Божествен ритъм.

Той се радваше на наболите цветя, които скоро щяха да разтворят пъпките си.

– Всеки сезон е с неповторима красота, – усмихна се Генади на нежните стръкове. – Бялото одеяло от сняг отстъпи на минзухари, нарциси и лалета. Дългите горещи дни на лятото са последвани от огнените цветове на есента.

Генади си спомни думите на един възрастен човек, с когото се бе срещнал в близката гора.

– Всеки, който е прекарал поне една зима, не може да не бъде впечатлен от чудото на възраждащата се природа, – бе казал старецът.

Много пъти като малък Генади си бе задавал въпроса:

– Как може нещо живо да оцелее при отрицателни температури?

Младият мъж погали листата, стъбълцето и неотворената пъпка на един нарцис и каза:

– До скоро всичко изглеждаше мъртво. Но на определеното време, като по часовник се показва слънцето, което дарява всичко с повече топлина и замръзналият свят се връща отново към живот.

Генади пое дълбоко въздух и продължи:

– „Хвърля леда Си като късове; пред мраза Му кой може да устои? Пак изпраща словото Си и ги разтопява; прави вятъра Си да духа и реките да текат“.

Младият мъж вдигна ръце нагори и възкликна:

– Обичам пролетта. Наслаждавам се на обновената природа отново и отново всяка година. Господи, Ти носиш живот, на нещо, което е изглеждало мъртво. Винаги има надежда, пролетта следва зимата. Боже, Ти винаги имаш последната дума и тя е живот. Благодаря Ти.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.