На 7 февруари 1894 г. в Колумбия било планирано наказанието на един млад мъж на име Уил Първис. Той бил осъден на смърт чрез обесване.

Самият Първис твърдял, че е невинен. Когато чул присъдата извикал към съдиите:

– Всички ви ще надживея.

Когато поставили примката на шията му, тя внезапно се развързала и осъденият паднал в люка, оставайки жив и невредим.

Изпълнението на присъдата било отложено, тъй като по-голяма част от от свидетелите на случилото се смятали, че това е Божия намеса.

Решено било да го обесят на 2 декември 1895 г., но малко преди това Първис избягал от затвора.

През 1896 г. той се предал на властите и присъдата му била заменена с доживотен затвор.

През 1898 г. Първис бил помилван, защото хората не вярвали, че той е виновен. Накрая  през 1917 г. някой и Джосеф Бирд, преди смъртта си признал, че е извършил престъплението, за което бил обвинен Първис.

Уил Първис починал на 13 октомври 1938 г. Три дена преди това умрял последният от съдиите, които го осъдили на смърт.

Така думите на Първис се сбъднали, той надживял своите съдии.

В програмата на Ескимоските олимпийски игри е включен необичаен спорт, дърпане на уши.

Двамата съперници сядат един срещу друг. На всеки от тях се слага примка на едно от ушите им.

При даване сигнал за започване на състезанието, двамата противници започват да дърпат примката.

Краят на двубоя се обявява, когато някой от двамата не издържи на болката и се изправи.

Ушите се използват и при вдигането на тежести. Поради това ветераните да са клепоухи, а видимата част на слуховите им органи приличат на свински пържоли.

Първоначална тежест е 450 г. В развоя на битката се наслагват още тежести. В момента рекордът по вдигане на тежести с уши е 8 кг.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Коренът на всяка нерешителност е страха. Ние всички имаме различни видове страхове. Страхуваме се, че ще направим грешки и ще се злепоставим, че няма да можем да завършим това, което сме започнали. Страх ни е, че не сме достатъчно добри.
Всяко едно опасение ни пречи да вземем решения. “ Страхът от човека туря примка, а който уповава на Господа ще бъде поставен на високо“.
Не бива да се притеснявате за това какво другите хора мислят за дадено нещо, например, че всичко ще свърши зле, защото страхът от неодобрението е винаги по-лош от самото неодобрение.
Как да се отървем от страха? Има само един начин: Приемете го, и се движете срещу него. Или направите това, от което ви е страх най-много!
Единствената противоотрова срещу страха, е вярата. Трябва да се доверяте на Бог и да започнете да се движите.
Смелостта напредва, въпреки страха си. Куражът идва, защото сте уплашени до смърт, но вярвате, че това, което Бог иска да направите, можете да го направите.
„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум.
Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.
Бог подкрепя тези, които се движат с вяра. Така че тук е въпрос, който трябва да си зададем: Кога е необходимо, да се доверяваме на Бог? Наистина ли му вярваме или чакаме, докато не опитаме нещо, което не може да се направим със собствени сили?
Не винаги знам какво решение трябва взема, но се подготвям и тръгвам с вяра. Избора определя съдба ни. Предай се на Господа, и Той ще ви даде мъдрост и смелост, за да успеете.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..