Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.

Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.

Веднъж Невен бе силно засегнат.

– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.

Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.

Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.

Всички бяха в недоумение:

– Той бе толкова кротък човек.

– Как можа да да се случи това с него?

– Бе толкова отговорен и уважаван?!

Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.

Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.

Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.

Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.

Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Времето се пооправи и хората излязоха навън. Старият Велизар седеше на пейката, когато от незнайно къде долетяха група тинейджъри.

Старият човек дълго време ги слушаше, а после попита:

– Какви искате да станете, когато станете по-големи?

Какви ли не отговори получи.

– Учител.

– Лекар.

– Шофьор….

Но един от отговорите много го озадачи. Слаб младеж искрено добави:

– Искам да стана автомеханик или събирач на боклук.

Велизар ококори очи:

– …. на боклук? И защо? – попита го старецът.

– Защото мога да се изпоцапам, колкото си искам.

Велизар се засмя и разбра. Той също искаше никой да не му се кара, че се е нацапал или е скъсал дрехите си, когато бе малко момче.

Ако днес Бог ви попита:

– Какъв искаш да бъдеш?

Внимавайте какво ще отговорите.

Всеки от нас би споделил мечтата си за онова, което му е направило най-силно впечатление в живота му досега.

Отговорът на Господ е недвусмислен:

– Искам да бъдеш различен от другите. Стани слуга.

Да, Той иска да се изцапаме за Него.

Звучи скромно, …унизително, …недостойно, но това е истината.

Кой от нас не иска да служи на Бога?

Но когато става въпрос да служим на другите, да потънем в калта на техните преживявания и да им предложим надежда в Христос, това е друга история!

Исус ни даде най- добрият пример.

Той не дойде, за да му служат, а за да служи на другите и да даде живота си като откуп за мнозина.

Когато слугуваме, ние мислим преди всичко за Този, на когото служим с цялото си сърце – Исус Христос. Той напусна небесата и дойде при нас на мръсна, груба, напоена с грях планета, за да ни върне при Бог.

Какъв искаш да станеш?

Готови ли сте бъдеш слуга?

Тогава изучи примера на Христос. Той ще ти помогне как най-добре да го направиш.