Филип бе се измъчил доста този ден и гласът му звучеше уморено:

– Когато живееш в съвременния свят си бомбардиран с послания с безмилостна неотложност. „Никога повече няма да намерите тази сделка!“ „Купете днес, утре ще бъде късно!“ „Вземете сега. Офертата е до днес“. И всичко това създава тревожност и безпокойство у нас.

Той крачеше неспокойно в стаята си въпреки умората.

– Ето Стефан твърдеше, че това е неизбежна реалност в света, в който живеем. Но трябва ли да се примиряваме по този начин с „неизбежната “ си съдба? Има ли друг начин?

Баща му, който влезе в стаята чу последните думи на сина си и отговори:

– Възможно е да живеем „всред едно изкривено и извратено поколение“, без да бъдем определяни от него. Всъщност не само е възможно да се предпазим от него, но ние сме поканени да покажем на света един напълно различен начин на живот.

– Как? Какъв живот? – Филип погледна баща си с надежда.

– Живот, който е свободен от постоянна тревога. В него се усеща съвършения мир на Божието царство.

Филип бе вперил поглед в баща си и жадно поглъщаше думите му .

– Ние светим в света, отдалечавайки тъмнината наоколо. Канейки хората в светлината на Божията любов, – продължи бащата. – Ставаме живи примери за промяната, която е възможна чрез Божия благодат.

– Да, но ние често се оплакваме и спорим с другите, – тъжно се усмихна Филип.

Баща му го потупа по рамото и добави:

– Лесно е да се откажем да се оплакваме, когато сме съгласни с човека или ситуацията. Не е трудно да избегнем спора, когато виждаме света през същата призма като отсрещния или вярваме, че преценката му е справедлива и правилна, но …

– Какво може да се каже за безбройните други моменти и ситуации, когато се чувстваме онеправдани или пренебрегнати? Или когато някой се застъпва за позиции, които намираме за обидни или обезпокоителни? – попита нетърпеливо Филип.

– В такива моменти е необходима вечна перспектива, – поклати глава бащата. – Хаосът и разногласията може да изобилстват в нашето общество, но трябва да се „хванем здраво за словото на живота“, като държим очите си постоянно фокусирани върху Христос, преживявайки мира и радостта, дарени ни от Него.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Владо се усмихна и попита Весо:

– Кое е най-ценното ти притежание?

Весо се замисли, имаше много ценни неща, но най- …

Внезапно лицето му светна и той отговори:

– Имам една снимка, запечатала специален момент за мен. Тя ми напомня за много скъп човек, който вече не е между живите.

Владо се почеса по главата и зададе следващия си въпрос:

– Мислил си някога, че стойността, която приписваме на нашите „неща“, е преплетена с нашите емоции.

– Е, да, – съгласи се Весо. – Начинът, по който избираме да използваме нещата, които най-много ценим, разкрива истинските ни приоритети.

– Ето, – Владо щракан с пръсти, – смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Въпреки че Той знае, че никога не можем да Му се отплатим, Бог не се е поколебал да даде най-голямото си съкровище – Своя единствен Син – за нас.

– Тази жертва демонстрира, доброволното предлагане на това, което е най-ценно, за да може някой друг да процъфти, дори това да причинява болка, – откликна възторжено Весо.

– Да живеем щедро, – констатира Владо, – означава да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал.

– И когато позволим това да стане, ние се приближаваме до Него, – плесна с ръце Владо.

– Довери на Бог това, което имаш, – поклати глава Весо – и Той ще ти повери повече.

– Практикуването на този навик ще ни напомни, че не контролираме нещата, но познаваш Този, който прави това. И освен това Господ може да подсигури всички наши нужди.

Пламен четеше думите на света Тереза Авилска:

–“Христос няма тяло, освен твоето, нито ръце, нито крака на земята, освен твоите,
твои са очите, през които Той гледа със състрадание на този свят.
Твои са краката, с които ходи, за да върши добро, твои са ръцете, с които благославя целия свят“.

Тези думи оказаха силно влияния върху него и той се замисли:

– Не мога да направя всичко, но трябва да правя каквото мога, за да накарам хората да дойдат в Божия дом.

Баща му бе казал:
– Истината за това кои сме се крие в това как живеем всеки ден. Ако искаш да повлияеш на другите, бъди жив пример за принципите, идеалите и вярата, които защитаваш особено, когато си под натиск, възникват предизвикателства или когато животът стоварва върху теб трудност след трудност.

– Така е, – съгласи се Пламен. – Тези около мен, гледат и забелязват как реагирам на най-тежките моменти в живота. Наблюдават ме как се отнасям към другите. Оценяват искреността ми според това дали се съобразяваш със собствените си твърдения, когато дойдат трудни времена.

Пламен наклони глава и се запита:

– Това означава ли само привидно да съм позитивен? Не, не може да бъде!

И отговорът дойде :

– Вместо да се отчайваш, потърси Бога и остави Той да те води.

Най-накрая Пламен осъзна:

– Аз съм част от Божия план и Господ има решение за всяка ситуация изпречила се пред „несъвършеното Му дете“.

Това време за Марко бе много мрачно.

Ракът напълно го изтощаваше.

В това си състояние той се чудеше:

– Наистина ли трябва да хваля Бога, когато се чувствам толкова ужасно? Е, навярно, не е нужно да подскачам и да викам: „Алелуя, имам рак!“

Един ден Марко сериозно се бе заел с Псалмите.

Направи му впечатление:

– Псалмите са оплаквания. Молитва на ридание е изпълнена с въпроси, разочарования и съмнения. Интересно … псалмистите не са се сдържали пред Бог. Когато са били разочаровани, те са изразявали чувствата си. Често тяхното поклонение е бил техният плач. В други случаи те са изливали целия си гняв пред Господа.

Марко още по настървено се разрови в Псалмите и откри:

– Ето тук Давид се е почувствал толкова разочарован, че е поискал в молитва: „Боже, разбий зъбите им в устата им!“

Марко бе изненадан:

– Можем ли да се молим по този начин?

И осъзна:

– Бог желае да бъдем честни спрямо Него. Ако сме разочаровани, ядосани или тъжни, Той очаква да споделим чувствата си.

Нека в такива случаи да изказваме всичко пред Господа и да последваме примера на псалмистите.

Да изместим фокуса си към възхвала на Бога.

Бог обещава да бъде близо до съкрушените сърца и да спаси сломените по дух.

Хвали Го и Му се покланяй днес за това, че Той спазва обещанията Си.