В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.