На Румен предстоеше среща с бившите му съученици от гимназията.

Щяха да се съберат в дома на Никола, който се намираше на брега на морето. В него можеха да съберат над сто човека.

Когато Румен видя огромното здание с прекрасна архитектура, се почувства малък и нищожен.

Той бе пастирувал в малки селски църкви и знаеше, че не трябва да завижда на богатството на своя съученик и въпреки това си каза:

– Колко щеше да е различен живота ми, ако бях станал бизнесмен.

В същия миг се засрами от думите си и добави:

– Глупаво е да изпитвам завист. Инвестирах живота си в служение на Бога, а резултатите ще са явни във вечността.

Румен се усмихна. Лицето му доби миролюбиво изражение. Той знаеше, че от Божието царство няма по-голямо съкровище.

Всичко в този свят бледнее по стойност пред това, което имаме, като следваме Господа.

Ако оставим живота си в Божите ръце, ние ще принесем вечен плод.

Нека всеки ден за нас да бъде празник, заради съкровището, което сме намерили в Господа.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

Габи влезе в стаята, намръщи се и каза недоволно:

– Тони, забеляза ли, какви са мъжете в нашия квартал? За разлика от теб те са поставили светлинки на домовете си за празниците.

Тони се засегна:

“ Нима не съм достатъчно мъжествен, за да ме сравнява с тях“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Вярно е, но аз пиша много повече от тези заварчиците, електротехниците, механиците и другите пичове в нашия квартал.

Габи само сви рамене, а Тони продължи настъпателно:

– Освен това си изкарвам прехраната по пижама, почуквайки по клавиатурата на компютъра си.

Габи махна с ръка и излезе от стаята.

Тони си спомни един следобед, когато се връщаше от кафенето, където бе писал.

Срещна го Крум, водопроводчик в техния квартал и го попита:

– Къде си бил?

– Просто работих, – отговори Тони.

Крум го погледна учудено, добавяйки:

– Най-накрая намери ли си работа?

Тони закрачи нервно из стаята и започна да разсъждава на глас:

– Не е трудно да се кача по стълбата в това студено време и да рискувам здравето си, като сложа светлинки на дома си, но …. има и по-добър вариант.

Той изтича в кухнята при Габи, за да сподели гениалната си идея:

– Скъпа, защо не платим на някой от тези „истински“ мъже, да поставят светлинки на нашия дом вместо мен? Нека той свърши мръсната работа.

И Тони се почувства по-мъжествен.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.