Той стоеше пред Бога и обвиняваше този или онзи ден и нощ. Бе много изобретателен, не му се свидеха лъжите и изопаченията.

За да убие, открадне и унищожи потенциала даден от Бог на човека, създаваше диалог около греха, който държеше индивида в постоянно усещане за недостатъчност.

Целта му бе човек да живее в срам.

Вината се отнасяше за това, което бе сторил Борис, но срамът засягаше неговата идентичност.

– Бог ми е простил извършеното, – казваше си Борис.

Но позволяваше на обвинителя да го засипва с лъжи, относно неговата същност.

Това парализираше и пречеше на Борис да извърши Божията воля в живота си.

Още като младеж бе слушал от своя наставник:

– Призовани сме да използваме дарбите и талантите, дадени ни от Бог, за да променяме света, но ако не се отърсим от срама и чувството за недостатъчност, никога няма да можем да постигнем в пълнота това, за което Той ни е създал.

Борис бе уверен:

– Исус подмени греха ми със Своята праведност на кръста. Той ме направи ново създания. Аз съм Божие дете, напълно опростен, покрит с благодат и изпълнен със сила за да върша дела за Негова прослава.

Гласът на срама се противопостави:

– И ти вярваш на това? …. Това те успокоява? …. А това, което си извършил ….?

Това бе порой от лъжи и съмнения, които искаха да замъглят истинската идентичност на Борис.

Въпреки натиска, той успя да се отърси:

– Трябва да помня добре, какво Бог казва за мен, – изрече със силен глас Борис. – Аз съм Негово дете. Исус дойде, за да живея пълноценно. Отхвърлям срама и ще следвам Божията воля за моя живот.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Хълма Голгота. Исус бе разсъблечен, а войниците разделяха малкото, което Той имаше. На всеки от тях се падаше по нещо.

Така бяха поделени Неговия колан, сандали, но когато стигнаха до дрехата Му, която не бе шита, а изтъкана отгоре до долу си казаха:

– Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.

За да се сбъдне написаното, което казваше: „Разделиха си дрехите Ми, И за облеклото Ми хвърлиха жребий“.

Исус висеше над тях и ги гледаше, а те Го игнорираха и хвърляха заровете си.

Грубият им смях и тракането на заровете бе в рязък контраст с болката, която пронизваше тялото Му.

Днес някои от нас все още хвърлят зарове за дрехата на праведността Му.

Ще попипате:

– Нима е възможно това?

За съжаление да.

Пренебрегвайки смъртта Му на Кръста, те залагат вечния си живот на шанса да спечелят приемане от Бога чрез своята религиозност, морал, филантропия…..

Но единствения начин да получим това е чрез размяната на нашите собствени мръсни дрипи праведност там на Кръста.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Нямаше вина, но ето казаха му го. Жоро болезнено преживяваше този момент.

Дядо му Георги разбра за случилото се от баща му. Той разбираше как се чувства внука му. Затова му каза:

– Жоро, не очаквай да се отнасят почтено с теб в този живот.

– Но какво съм им направил, за да ме обвиняват така? – едва сдържаше сълзите си младежът.

– Все ще се намерят хора, които ще казват и вършат неща, с които да те наранят, – старецът нежно потупа внука си по рамото, – такива, които не заслужаваш.

– Това беше много подло от тяхна страна.

– Когато някой се отнася лошо с теб, приеми го като възможност, да му покажеш милост, – топло се усмихна дядо Георги. – Прости му, независимо, че те е наранил.

– И да не му върна тъпкано? – ядът фучеше яростно в думите на Жоро.

– Какво значение има какво мислят или казват те за теб, – кротко продума старецът, – дръж фокуса си върху Бога. Неговото мнение е по-важно за теб.

– Господ, та Господ, – изригна Жоро, – те ме обвиниха несправедливо, а ти ми говориш …

И той възмутено вдигна ръце.

– Не забравяй, че Той те облича в Своята праведност и святост, – продължи дядо Георги, – одежди, за които е платил с кръвта Си. Това е скъпоценен дар, чиято цена никой не може да плати.

– Тогава какво да правя когато другите се отнасят непочтено към мен?

– Нашите пътища не са като Неговите, – въздъхна старецът. – Това трудно осъзнава всеки от нас. Разбери, само Той може излива в сърцата ни мир и любов чрез Духа Си.