Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.

За известно време Николай прекрати тренировките си. Ако го познавахте малко по-добре, щях те да знаете, че за него е необичайно дълго време да не тренира. В крайна сметка упражненията бяха първото му увлечение, но за кратко време той охладня към тях.

Чувстваше се виновен за това и много завиждаше на хората, които продължаваха да бягат рано сутрин. На Николай не толкова му харесваше тренировката, а чувството, което изпитваше по време на нея.

След дългата почивка той реши:

– Време е да започна отново!

Зае се с бягащата пътека. Очевидно не можеше да поддържа темпото, с което бе навикнал. Когато започна отново силовите тренировки, не можа да достигне количеството тежести, които преди вдигаше.

– Ето това е! Използвай или изгуби всичко! – каза си Николай. – Няма да се безпокоя, ще се върна там, където бях, но това ще ми отнеме доста време.

Ако не прекарваме време, използвайки инструментите, които Бог ни е дал, за да израснем и укрепим връзката си с Него, като изучаваме Библията, молим се, поклоня Му се , служим на другите, даваме дарения и т.н., губим много повече, защото имаме значително свръх заложено от загубата на малко мускули.

Ако съвсем съзнателно не се заемем с духовното си трениране и ходене с Бога, ще загубим връзката си с Него. Колкото повече се отдалечаваме от Господа, толкова по-лесно ще го свалим от престола и там ще настаним нашето собствено аз.

Окажете ли се в такава ситуация не чакайте, потърсете отново Бога. Той ще се радва да ви посрещне в отворените Си обятията с любов, прощавайки ви.

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.