Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.
Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.
Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.
Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.
Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.
Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:
– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?
Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:
– Зад хълма е.
– Далече ли е? – попита другата монахиня.
– Много,
– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.
– Ако имахте коне, да, – каза старицата.
– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.
– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.
– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.
– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.
Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.
Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.
Мария и Сара продължиха пътя си.
– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.
– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?
– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.
– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.
Сара остана смаяна:
– Никога не съм те чувала така да говориш преди.
– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.
Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.
Овцата Шейла лесно се забелязва. Много вълна виси от всичките ѝ страни. След много години на отчуждение, такова особено внимание от страна на хората ѝ се струвало необичайно.
