Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.

В съвременния европейски футбол най-дългата фамилия  притежава бившия играч на националния отбор на Холандия Ян Венегор оф Хеселинк. Сега той вече не играе, защото е завършил кариерата си.

Тази фамилия се е появила през 17 век, когато са се сродили представители на две фермерски семейства – Венегорови и Хеселинкови.

Тъй като семействата са бил равни по социално положение и благоденствие, било решено да се съчетаят двете имена в едно. И не с тире, а чрез съюза „оф“, което на холандски език означава“или“.