Росата е източник на прохлада. Тя обновява цялото лице на земята. Пада нощем и без нея би загинала всякаква растителност.

В Свещеното Писание росата е преобрази на духовното освежаване. Както росата освежава природата, така Бог обновява Своя народ.

Много Божии работници не осъзнават, колко е важна ролята на небесната роса в живота им, затова те не са бодри и жизнерадостни. Обезсърчават се поради недостиг на небесна роса.

Всеки един от нас би сметнал земеделец за луд, ако излезе на работа рано сутринта, без да се подкрепи с храна. А как може тогава християнин да пристъпва към Божията работа, без да бъде освежен от небесната манната?

Не е достатъчно само от време на време да се храним с духовна храна. Всеки християнин трябва ежедневно да се обновява чрез Святия Дух.

Човешкото сърце е бодро и свежо от притока на Божествена сила в него, дори когато сме изморени и доста натоварени.

Покоят предизвиква роса. През нощта, когато листата и всяко стръкче утихва, порите на растението се отварят, за да приемат свежа и ободряваща влага.

Така и духовната роса освежава, когато дълго сме пребивавали в присъствието на Бога. Смирете се пред Него! Сприхавостта пречи на духовната роса да падне върху вас.

Чакай пред Неговото лице, докато не се почустваш наситен от присъствието Му. След това иди и върши делата си, освежен и радостен в Христос.

Никога росата не пада при вятър и жега. Температурата трябва да падне, да затихне вятърът, за да стане въздуха спокоен и прохладен. Изисква се пълно спокойствие, преди въздухът да отдели от себе се невидимите частици от влага за напояване на цветята и всички растения. Така и Божията благодат идва върху човек, когато той е в покой.

Война и мир два свята, които толкова често се преплитат помежду си.

Трудно е да се отговори еднозначно, дали времето може напълно да заличи следите от войните.

Въпреки, че танковете на практика са станали част от пейзажа, при вида на ръждясалите корпуси възникват мисли за миналите сражение и за тези, който не са успели да доживеят до победата.

Такива изоставени танкове могат да се видят в различи страни на света.

Има японски „експонати“ сражавали се срещу американските машини, немски забравени на полята в Източна Европа, а има и такива които са намерили покой в Русия.

Когато през 1805 г. във Франция се разпространил слух за смъртта на Хайдн, парижките почитатели на композитора решили да проведат траурна среща посветена на паметта на великия маестро.

Хайдн научил за това и побързал да им напише:

„Безкрайно съм ви благодарен за организирането на тази среща, посветена на смъртта ми. За съжаление, не мога лично да участвам и дирижирам изпълнението на траурния марш за покой на душата ми“ Франц Йозеф Хайдн.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.