В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

Един шофьор спрял, за да попита, как да отиде най-бързо до нужната му улица. Когато чул отговора на минаващ човек оттам, той със съмнение попитал:

– Нима това е най-краткия път?

– Това е единственият, – отговорил човекът.

Има само един път за спасение и той е Исус Христос. Ние сме спасени само чрез Божията благодат, въпреки че не го заслужаваме. Само Христос умря за греховете ни и възкръсна от мъртвите.

Бог все още предлага на хората от света прощение и нов живот. Ако още не познаваш Христос, обърни се към Него още сега.

А ако вече го познаваш, помоли се за някой твой познат, който е невярващ и помоли Бог да ти помогне да разкажеш на този човек за спасението чрез Христос.

Веднъж един познат ме попита:
– Какво те удивлява най-много?
Без много да мисля изтърсих:
– Бързото преминаване на живота.
Не успяваме, както трябва да осъзнаем какво точно става, а годините отлитат и животът е почти свършил.
От една страна краткия ни живот ни подбужда към действие. Ако вече сме решили да живеем за Христос и да служим на Неговите хора, това трябва да правим още сега.
Както Исус е казал: „иде нощ, когато никой не може да работи“.
От друга страна, бързото преминаване на живота, ни утешава. Животът е кратък и нас ни очаква вечността.
Когато ни достигнат страдания и беди, ние знаем, че те скоро ще свършат.
Апостол Павел пише: “ …нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни“.
Не мислете, че животът ще продължи вечно. Вместо това по-добре си спомняйте за вечността.

Живееше един богобоязлив старец, Един ден при него дойде един от неговите познати и каза:

– При тебе вече никой не е останал. Къщата ти се срутва. Ти си измъчен от болести. Тогава за какво толкова си благодарен на твоя Бог?

На което старецът отговорил:

– Аз съм Му благодарен за това, че ми е дал благодарно сърце.

Лили бе перфекциониска във всяка сфера от живота си. Беше маниачка  на тема чистота. Изключително действена. Тя имаше големи амбиции и смелост. Смяташе се за преуспяла жена. Независимо от постигнатите успехи, често имаше чувство, че се е провалила.

Често си повтаряше:

– Аз съм щастливо самотна и добре, че не съм нещастно омъжена, – но сама не си вярваше.

Радваше се на скъпите си дрехи, мебели, с които бе натъпкала апартамента си. Галерията ѝ от картини на съвременни художници набъбваше. Но всичко това не компенсираше самотата ѝ.

– Готова съм да се откажа от всичко, само да не се налага да давам обяснение на някой друг, за да не бъде сама и да не се чувства изоставена, – често мрънкаше на приятелката си.

Имаше бляскав социален живот, само че тя не искаше това.

Можеше да прави каквото и когато ѝ се искаше. Да харчи собствените си пари. Имаше ангажименти планирани месеци наред. Често пътуваше до Париж, Милано, Рим…… Беше член на разни асоциации, сдужения и клубове.

Искаше да си намери мъж, който да се съгласи с нейни начин наживот. Само че не за такъв живот мечтаеше тя, изискващ високо самочувствие. Лили мечтаеше за топлина и близост.

Избягваще самотните почивни дни. В събота ако нямаше някакви срещи с познати, изпадаше в отчаяние, а вечерта вече беше депресирана.

Тогава сядаше пред телевизора и си казваше:

– Няма да се предам, – а малко по-късно, когато бе преполовила чашата с вино пред себе си, се усмихваше. – Дали да не дам още един шанс на Марко, вместо да го изхвърля нацяло, заради извънбрачната му връзка.

Дълбоко в себе си знаеше, че е безмислено.

– Той е като котарак, – спомни си тя умилкванията му.

Разводът много я нарани и ѝ причини много повече болка и мъка, отколкото изневярата.

По- късно имаше една неудачна връзка с някакъв, който я заряза заради някакво 18 годишно момиче.

– Изглежда умея да привличам само гадняри, – бе споделила един път с приятелката си.

Не бе домошарка. Не искаше да има деца. Но и не желаеше да се обвърже с мъж, който има друго семейство.

От време на време допускаше мъже, които ѝ харесваха или ѝ се струваха интересни, но нито един не можа да привлече истински.

За нея счетоводителите, банковите мениджъри и адвокатите бяха синоним на стабилни, разумни и предани мъже.

Притискаше я самотата. Не искаше да живее повече сама, но желаеше да има и сигурност.

– Какво става с мен?  – плачеше често тя. – Завържа нова връзка и дори в началото усещам, че се получава, но защо не мога да я задържа? Нима искам прекалено много?

– Какво в края на краищата искаш? – питаше я приятелката ѝ.

– Искам да се влюби с цялото си сърце и душа в някой и да му се отдаде напълно – с копнеж в гласа казваше Лили.

Беше се напълно отчаяла:

– Май това няма изобщо да ми се случи.