Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.
Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.
Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:
– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!
Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.
– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.
В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.
– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.
Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.
– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.
– Къде ще ходим, бабо?
Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.
Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:
– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.
Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.
„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“
Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…
Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.
– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.
На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.
Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:
– Това подарък за някого ли е?
– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.
– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.
Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:
– Весела Нова Година!
Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.
Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.
Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.
