Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Крум повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и каза:

– И все пак има разлика между подобрение и трансформация.

– Така е, – съгласи се приятеля му Станчо. – Подобрението променя това, което вече съществува, а трансформацията създава нещо съвсем ново.

Крум продължи да разсъждавана глас:

– Когато започнем да следваме Исус, ние получаваме ново начало и се превръщаме в ново творение.

– Това не означава, че веднага забравяме всичко, особено това какви сме били, – възрази Станчо.

– Добре де, – почеса се по главата Крум, – Дори като нови творения, ние все още се борим с греха, егоизма и моментите, за които съжаляваме.

– Самата борба всъщност е знак за растеж, – повдигна вежди Станчо. – Фактът, че тези неща още ни притесняват, е нещо добро.

– Това означава, че Светият Дух работи като ни оформя и ни помага да станем по-подобни на Христос, – допълни Крум.

– Мислиш ли, че разочароваме Бог, когато не успеем? – попита Станчо.

– Неговата любов към нас не се основава на това, дали се справяме добре, – усмихна се Крум. – Не можем да спечелим повече от нея, нито можем да я загубим защото Той ни е дал най-доброто – Себе Си.

– И сега върви с нас, като ни променя отвътре навън, – плесна радостно с ръце Станчо.

– Вината, срамът, несигурността и гордостта вече нямат последната дума, тя е на Исус, – усмихна се Крум.

В Христос ние не сме определяни от това, което сме направили или какво ни е било направено. Оценявани сме от Този, който даде всичко, за да ни върне обратно при Бога.

Трансформацията е реална, тя все още е в ход.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Мартина бе притеснена много в последно време. Малкият ѝ син претърпя две-три сложни операции. Имаше подобрение, но не напълно.

Един ден Мартина си каза:

– Ако си мисля само за болки, операции, проблеми …. ще полудея. Трябва по някакъв начин да отклоня тревожните си мисли от главата.

Баба Петра, нейната съседка, същото я бе посъветвала:

– Много се тревожиш. Не може така. По-добре се заеми с нещо друго.

Изведнъж на Мартина и просветна.

– Ще събера по запазените дрешки и обувки на децата тези, които не могат вече да носят и ще ги даря на дома отсреща, където събират дечица без родители.

Тя изпита радост и настроението ѝ се повиши.

Когато сподели идеята си с приятели, много я подкрепиха и започнаха да събират дрехи и обувки.

Домът за сираци бе затрупан с такива неща. Наложи се да споделят подаръците с други домове от страната.

Бог иска свободно и смирено да даваме. Когато Му се доверим да ни води, Той ще ни даде възможности да го направим.

Тогава можем да бъдем изненадани от радостта, която ще изпитаме в резултат на това.

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.