Децата от близките села често прекарваха на брега на езерото. Някои дори се къпеха в него въпреки забраната на възрастните.

Един ден, когато имаше група момчета там, изведнъж децата чуха плясък във водата и безпомощно удряне с ръце по водата.

Обърнаха се и го видяха:

– Вижте Стефан е взел малката дървена лодка и е доплувал до средата, – развика се Генади.

– Кога е успял? – попита Борис.

– Но нали възрастните са ни забранили да пипаме тази лодка, – промърмори Младен.

– Да, но той е във водата, – развика се Христо.

– Не виждате ли, че той само се шегува, – засмя се Павел.

Единствено десетгодишният Антон прие нещата напълно сериозно и скочи във водата, за да помогне на съученика си.

Антон доплува до Стефан, хвана го и доплува с него до брега. Стефан беше в безсъзнание.

Пред изумените погледи на момчетата Стефан започна да оказва първа помощ на пострадалия. Той започна ритмично да натиска гърдите му с ръце.
Стефан се разкашля и дойде на себе си.

След това момчетата се обадиха веднага на бърза помощ. Стефан бе отведен моментално в болницата. Не беше пострадал сериозно и на следващия ден бе изписан.

Родителите на Стефан бяха много благодарни на Антон, за това че е спасил живота на сина им.

Майката на Антон гордо каза:

– Стефан е много добър и отзивчив, на никого до сега не е отказал помощ. В къщи редовно ми помага. Гордея се със сина си.

Властите решиха да поощрят спасителят и той получи подобаваща награда.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Лора гледаше по-заможните си приятелки и им завиждаше:

– Колко са щастливи само, – казваше си тя. – Не мога да проумея защо и аз да не използвам същите възможности и привилегии?

Един ден, когато разговаряше с приятелката си Нора по този въпрос, тя ѝ каза:

– Не мога да разбера, защо хората са толкова нещастни, при положение, че всеки ден от живота им, е дар от Бога?

– Знаеш ли колко пъти, съжалявам за нещата, които виждам у другите, а нямам възможност да си купя? – нацупи се Лора.

– Ти не умееш да се радваш, – весело я подкачи Нора.

– Радост от какво? – вдигна вежди и набърчи чело Лора.

– Не можеш или не искаш да се радваш на всичко, което имаш?

– Но аз искам и много други неща, които нямам….

– Радостта носи истинско удовлетворение.

– Но аз не съм удовлетворена…..

– Когато станеш сутрин погледни на възможностите, които ти предлага деня, – посъветва я Нора. – Всяко добро идва от Бога и е извор на щастие.

Лора погледна застрашително Нора, но тя не се уплаши от погледа ѝ, а продължи:

– Всяка минута, час, дори миг ти дават възможност за промяна. Ако не държиш живота си под контрол, ще имаш много разочарования.

Лора все още я гледаше враждебно.

– Довери се на Бога, – настояваше Нора. – Той успокоява и дава нови сили.

– Аз искам рокля като Катето, джинси като Радка, да се гримирам и парфюмирам като Рита, …..

– Нека Бог отвори очите ти, – примирено каза Нора, – за да видиш и оцениш всичко което получаваш в живота си.

– Добре де, – смотолеви Лора набързо, тъй като не искаше да загуби Нора като приятелка, с нея се чувстваше най-добре, – ще се опитам да се радвам на всичко в живота, което Бог ми е подарил.

Нора не бе убедена много в последните думи на приятелката си, но си каза: „Нали всичко е в Божиите ръце, защо да не видя победа и в нейния живот?“

Коя е нашата котва? Исус. Той е нашето спасение и надежда. Ако Исус е най-ценният в живота ни и уповаваме на Него във всяка ситуация, ще получим Неговата закрила и сила.

Но ако отклоним погледа си от Исус и се увличаме прекалено във своите планове, без да забележим, ще усетим, че се носим далече от Неговата любов и милост.

Сигурността, която имаме в Исус, е надеждна котва в нашия живот.

Когато човек загуби зрението си, дори само едното си око, разбира какво е имал. Пред него застава черно петно, непрогледна тъмнина.

Понякога сравнявам тази слепота с живота преди човек да повярва. Тогава той е изгубен и ходех в мрак. Но ако някой му отвори очите, той е благодарен на Господа, че го е спасил и извел на светлина.

От тогава Бог е винаги с него и му помага, независимо какво му се случва в живота.

Понякога след операция човек започва да вижда, макар и не както преди, но светлината от Бога е нещо много по-ценно  в живота ни, защото ни открива това, което трябва да променим в себе си и не само да го видим, но получаваме и сила да го преодолеем.

Чрез спасението, Бог ни дава нов поглед към света около нас. Нека се радваме, че ни е спасил от духовната тъмнина, за да ни изведе в светлината на живота.