Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.

Кучетата в стадото започнаха яростно да се бият. Повода бе съвсем малак, намерена кост от заклано животно.

Вълкът ги наблюдаваше и му бе весело. Той искаше в тази суматоха да си вземе своя дял.

Кучетата не забелязаха вълкът, когато нападна стадото. Звяра се втурна в стадото и грабна една овца.

Стадото се разблея уплашено и кучетата спряха разправията си. Те видяха бягащия вълк с овцата, но той бе взел преднина и бързо потъна в гората.

Кучетата с подвити опашки се върнаха при стадото. Чувстваха се виновни.

Без ропот понесоха наказанието си от стопанина си.

Когато хората са в раздор помежду си, те не виждат надвисналата заплаха. Последствията са печални.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата.

Румен и Спас бързо си пробиха път в навалицата и се устремиха към близкия парк. Двамата седнаха на една пейка.

Спас бе съсредоточен и замислен, а приятелят му го даваше малко несериозно.

Двамата днес слушаха за Стефан, дяконът, който се молеше за враговете си: „Господи, не им считай тоя грях“.

Румен за първи път влизаше в църква. Той не искаше най-напред да отиде, когато Спас го покани, но накрая се реши, като си каза:

„Поне ще имам повод с какво да се шегувам, когато Спас ми заговори за неговия Бог“.

– Е, как ти се стори проповедта, – попита Спас.

– Забелязах нещо много интересно, – засмя се Румен.

– Така ли? – Спас недоверчиво изгледа приятеля си. – И какво бе то?

– Нали този как беше…., – размаха ръка Румен, искайки да си спомни името. – Стефан ли се казваше?

–Да, Стефан, – потвърди Спас.

– Та нали на него небето му се е отворило …., – продължи Румен.

– Е и? – попита с надежда Спас.

– Казвам ти за този отвор в небето, – започна сочейки нагоре с ръка Румен.

Двамата замълчаха известно време.

– Това отверстие, което се споменава, – възторжено възкликна Румен, – е потвърждение, че още преди да сме започнали да изучаваме космоса, вече е съществувал проблема с озоновия слой.

Спас тежко въздъхна и махна с ръка, като си помисли:

„Само това ли? За какво го доведох тогава на църква?“

Казват, че когато човек говори, трябва да наблюдава слушателите си, защото някои бързо се отегчават, а други заспиват.

Но какво да кажем за богослуженията, които са точно регламентирани относно времето – всичко в рамките само на два часа?!

На някого му се пее и моли по-дълго време, нека го прави у дома. Някой иска да му сдъвчат Божието Слово в по-голямо количество, нека сам вземе Библията и под водителството на Божия Дух да разсъждава върху прочетеното.

Има време за всичко. Бог обича реда.

По този повод ще ви разкажа една история.

В Германия хората са много точни, особено когато става въпрос за време.

Та в тази страна дойде Говорянов, защото бе поканен да проповядва в една църква.

Германците са много пунктуални хора. И когато изминаха два часа, хората станаха и си тръгнаха.

Бе останал само един единствен слушател. Нашият говорител изобщо не се смути и продължил да проповядва.

„Щом трябва и за един, ще говоря само“, – помисли си той.

Когато Говорянов завърши, любопитството му надделя и той попита останалия да слуша:

– Всички си тръгнаха, а вие защо останахте?

Очакваше да чуе, че това, което бе говорел силно е заинтригувало мъжа или че има въпроси по чутото.

Но изпадна в шок, когато осмисли отговора на мъжа.

– Останах, защото трябваше да говоря след вас.