Всички, когато са онлайн се представят по-най добрия си начин. Петър гледаше всичките им снимки, постижения им отразени в клип или писанията им и тежко въздишаше:

– Ех! И аз да можех така.

Той не осъзнаваше капана, в който бе попаднал. Сравняването с другите бе пагубно за него.

Баща му слушаше безкрайните му оплаквания и накрая каза:

– Така както правиш ще загубиш сърцето си и ще престанеш да следваш собствените си цели.

– Но, татко, …. виж колко много могат, …. а аз ….

– Те не са ти. Нямат минало, каквото имаш ти. Не са се сблъсквали с твоите препятствия, пред които си бил изправен.

– Да, но … искам и аз така да мога и да успявам ….., – замрънка отново Петър.

Баща му сложи ръце на кръста си и започна:

– Бог няма да измерва дали си изживял или не целта на някой друг на земята. Той не те подготвя да изживееш целта на някой друг. Бог ще гледа дали си завършил или не това, което Той ти е дал да правиш. Узрей духовно, така че да отразяваш ценностите на Христовото царството.

– Хронологична възраст може да не е непременно равна на зрелостта, – каза уклончиво. – Познавам възрастни хора, които все още са недоразвити, с детски признаци в поведението си.

– Явно не са узрели с възрастта си, – засмя се бащата. – Нашата цел трябва да бъде следната, когато застанем пред Господ да бъдем духовни възрастни, а не като духовни прохождащи деца. Точно както бебето не остава същото тегло, каквото е било при раждането, така и ние не трябва да оставаме на същото духовно ниво, на което сме били, когато сме били спасени.

Петър клатеше глава в знак на съгласие, а баща му продължи:

– Зрелостта е процесът, при който се задълбочава духовното. По този начин ставаме по-подобни на Христос по характер, поведение, нагласи и действия. Така че не търси онлайн сравнение, погледни в се в „Огледалото“.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

Добре маскиран мъж влезе в хранителния магазин на ъгъла. Виждаха се само очите му.

Той сложи банкнота от 50 лева на плота и попита:

– Можете ли да ми ги развалите?

Магазинерът отговори кратко:

– Да – и издърпа чекмеджето пред себе си.

Мъжът внезапно извади пистолет и каза гневно:

– Дайте ми всичките пари.

Магазинерът пребледня и с разтреперана ръка му подаде банкнотите.

Когато бе извикана полиция бе установено нещо много интересно:

– Странно, – каза полицаят, – оставил е банкнота от 50 лева, а е получил само 38 лева.

– 12 лева по-малко?! – възкликна невярващо колегата му.

Всички се държим глупаво понякога, дори ако за разлика от този крадец се опитваме да постъпим правилно.

Важното е, какво научаваме от глупавото си поведение.

Ако не коригираме грешният си избор, това може да се превърне в навик, който негативно ще влияе на характера ни.

Понякога е трудно да признаем, че сме глупави, защото това изисква допълнително да помислим за конкретен недостатък, а това е доста болезнено.

Необходимо е да не бързаме при вземане на решение.

За щастие Бог може да използва глупостта ни, за да ни дисциплинира и оформи. Дисциплината не е „приятна“, но обучението ѝ в крайна сметка дава добри резултати.

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.