Никола бе притворил очи. Здраво бе стиснал зъби. Тялото му бе напрегнато.
Той се страхуваше, а гласът му звучеше отчаяно:

– Какво още може да ми донесе утрешния ден.

Имаше чувство, че стои на ръба на дълбока тъмна бездна.

Беше безпомощен и отчаян.

Събитията свързани с хората, които обичаше, бяха извън неговия контрол. С нищо не можеше да им помогне.

Така го завари приятелят му Асен. Той напълно го разбираше, защото бе преминал през всичко това.

Сега знаеше, кой може да помогне на приятелят му.

За това каза:

– Кольо, Божията план за бъдещето може да те изпълни с надежда още сега.

Никола повдигна глава и изгледа приятеля си с помътнели очи.

Асен го потупа по рамото и добави:

– Ти и аз можем да гледаме напред с надежда, защото имаме благословената увереност за Небето, Дома на нашия Отец.

Лека усмивка се разля по лицето на Никола.

Асен го прегърна.

Никола се разплака, а в сърцето му се бе пробудила надеждата за настоящето и бъдещето.

Крум изстреля поредния си въпрос:

– Бог срамували се от материалния свят.

Живко веднага реагира:

– Едва ли, Той е дошъл в него. Въплъщението на Исус Христос ни говори, че обикновените неща, като дом, храна, аромати и докосване, могат да се превърнат в място за среща с Рая.

– Често си мисля, че духовните неща са далечни и дори невидими, – сподели Крум.

– Но Бог действа дори в простите „земни“ неща, – възрази Живко. – Той е създал света и е казал: „Беше добро“. След, което самият Той е дошъл тук, за да сподели нашата радост и умора, нашите празненства и нашата болка.

– Може би си прав, – съгласи се Крум.- Когато вдишвам аромата на канелата, гледам блестящите светлини на града или пия горещ чай, забелязвам, че това не са просто обикновени вещи, а знак за Божията доброта.

– Материалните неща не ни отдалечават от Бога. Те могат да ни приближат до Него, ако ги приемаме с благодарност, – констатира Живко. – Затова се наслаждавайте на красотата на този свят, не като временна наслада, а като част от Божия план. Всяко творение не е пречка за човешката вяра, а доказателство за любовта на Създателя, Който иска да бъде до нас.

Нека тези стъпки на любовта ни помогнат днес да видим Божията благодат в обикновените неща.

Любчо не можеше да види накъде отива, но знаеше:

– Не мога да остана там, където съм сега.

Той рискуваше, но се движеше упорито напред в неизвестното, докато светлината започна да свети все по-ярко с всяка негова стъпка.

– Не знам как изглежда, – казваше си Любчо. – Никой не е ходил там преди мен. Аз съм този, който трябва да вика в пустинята, за да превърна неразвитата територия в Божи град….. И все пак ще е необходима вяра, за да се случи всичко това.

Любчо се почеса по главата:

– Бог е взел решение. Никой не може да спре Неговия план.

Любчо разбираше, че Божието царство ще напредне.

То или ще пречупи онези, които са готови да предприемат пътуването, или в крайна сметка ще смаже онези, които изберат да се държат за миналото.

– Изборът е мой, – въздъхна Любчо, – Така или иначе, ще боли! Но резултатът ще бъде невероятен.

Той тръсна глава:

– Не, не всичко е ясно в момента. Но едно нещо знам със сигурност. Ще бъде светло и по-добро.

Нека се придвижим заедно към бъдещето. Нека се променим!

Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

Семейство Петрови се премести на ново място. Имаха дом, но той се нуждаеше от ремонт.

Когато премахнаха гипсокартона се появи сериозен проблем.

Навсякъде имаше грамадни черни буболечки. Те нямаха край.

Петрови бяха предупредени за подобна опасност и се бяха снабдили с препарат за унищожаването им, но бе третирана само повърхността.

Истинските щети бяха скрити и те бяха много по-големи. Започваха в основата на конструкцията и бяха увредили ядрото на къщата.

– Сега всичко трябва да премахнем и да започнем отначало, – въздъхна Камен главата на семейството.

– Това вероятно ще бъде много скъпо и ще отнеме много време, – скръсти ръце пред гърдите си Мая, бъдещата домакиня на този дом. – А до тогава къде ще син

сестра

живеем? Наближава и по-хладно време.

– Е, това не бяхме очаквали, – тъжно констатира Иван, по-малкият син в семейството.

– Случило се е, – махна с ръка Ема, сестрата на Иван и Емил, – защото проблема се е криел в основите.

Това затруднение наведе семейството към нови размишления.

– Същото опустошение може да се случи и в духовния ни живот, – поде Камен. – Повечето тийнейджъри, които израстват, посещавайки църква редовно, но я напускат след гимназията и не се връщат повече.

– Християнството не е било тяхната вяра, а тази на родителите им, приятелите или уважаван от тях човек, – отбеляза Мая. – В основата си вярата им е слаба, както и нашия дом заразен от буболечки.

– Може да са имали добро начало, – допълни Камен, – но ако не е здраво, установената вяра става податлива на външни влияния.

– Не само тийнейджърите са изложени на риск, – повдигна вежди предизвикателно Иван.

– Това ми напомня за колосянската църква, – намеси се и Ема. – Те са били някога „врагове“ в „умовете“ си и „отчуждени от Бога“. Исус е променил всичко това, правейки ги безупречни и свободни. Имаха добро начало, но тази свобода зависела от това да бъдат здраво вкоренени във вярата си, докато продължават напред.

– Необходим е силен завършек, – поклати глава като старец Емил. – Човекът, който се стреми да завърши добре, притежава достатъчно твърда вяра, за да може да продължи напред в живота, непоколебим.

Камен заключи:

– Този вид непоколебимост изглежда като да вярваш в Бог за живота си, когато обстоятелства не се развива във твоя полза. Нищо не върви по план, но въпреки това твоята надежда в Неговата вярност към теб остава. Ако връхлети ураган в живота ти, ти не изпадаш в депресивно вцепенение от несигурността, а оставаш изпълнен с надежда, знаейки, че Бог е верен.