Пингвините живеят предимно в Антарктика, където средната лятна температура е минус 30 ° C, а през зимата е минус 60-70 ° C.

Птиците гнездят на земята и ловят риба в океана, но не се превръщат в ледени висулки. Как го правят, учените едва сега са разбрали.

Устойчивостта на пингвините към студа се дължи на особената структура на перата им.

Специалисти в областта на околната среда, инженери и технолози от редица университети и лаборатории в Китай внимателно са проучили образци на пингвинови пера, а след това създали мембрана от нановлакна, притежаващи аналогични свойства.

За проучването учените са взели няколко пера от пингвините на Хумболт, гнездящи на бреговете на Чили и Перу, и добиващи храна в студените океански течения.

По време на експеримента изследователите са разрязали перата на малки части 4х4 мм и след предварителна подготовка ги поставили под електронен микроскоп, което им помогнало много внимателно да изучат структурата им.

Оказало се, че те са покрити с мрежа от брадавички, които имат зъбци и малки кукички. Такава структура отблъсква водата и освен това не позволява по тях да се полепят различни вещества.

Създадената мембрана от нановлакна, по подобие на перата на пингвините, може да се използва, за създаване на тъкан, която е устойчива на заледяване.

Кирил беше още малък, но бе истински щастлив. Имаше си приятелят, който нямаше да го обиди. Другите деца от малки си имат гумени патета, но той си имаше истинско.

Преди девет месеца, патицата или по-точно, патокът Го се присъедини към семейство и веднага се сприятели с малкия Кирил.

Оттогава патокът и малчуганът станаха неразделни.

Веднъж пред комшийката леля Мара, майката на Кирил заговори за тази необикновена дружба на сина ѝ с патока:

– Едва ли ще ми повярваш, но първата дума на Кирил, беше „пате“.

– Изглежда малкия много се е превързал към патока, – заклати глава леля Мара.

– Всичко правят заедно, – вдигна майката ръце, – Викам Кирил за ядене, а зад него се клати Го, за спането също. По цял ден двамата си играят заедно.

– А как ги чистиш …, – усмихна се леля Мара.

– И двамата се съгласиха да носят памперси, но понякога Го изтървава своя.

Кирил растеше, а дружбата му с патокът укрепваше.

Майка му често се оплакваше:

– Щом станат от сън, в стаята настава хаос.

Двамата вървяха заедно и вършеха пакости, а после заставаха с наведена глава пред майката на Кирил, поемайки по-равно от вината.

Когато Кирил се хранеше, Го си просеше малко от неговата храна, но малчугана не му отказваше и охотно му даваше.

Веднъж се случи нещо много интересно. Кирил се разплака в ръцете на майка си, а Го с крякане обикаляше наоколо, сякаш казваше:

– Не му причинявай болка, моля те.

В семейството на Кирил, винаги е имало патици, но те си живееха на двора, но не и Го. Той е толкова мил и умен, сякаш е куче или коте.

За Кирил в това нямаше нищо странно. Той си имаше приятел. Какво като е с пера?

Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.

Колибрите са забележими персонажи в културата и митове на индийските народи.

При ацтеките само на вождовете, членовете на техните семейства и жреците се разрешавало да носят дрехи от пера на колибри.

За да се направи една такава дреха, е необходимо да се хванат и оскубят няколко хиляди птици.

В последните десетилетия в света широко се разпространи ново необичайно хоби – резба по монети. На обичайната повърхност на монетите се появяват нови образи: портрети на хора, животни, пейзажи ит.н.
Такива монети се наричат Nobo nickel и се намират предимно в колекцията на нумизматите.
Nobo nickel не се правят от всякави монети, а само от такива, които са направени от мек метал. Основно се използват американски медно-никелови петцентови монети от 1913 – 1938 г. На тях е бил изобразен грубият профил на индианци с пера на главата, които лесно се преобразували в нещо друго.
В Америка в началото на миналия век е имало криза. Много художници и занаятчии били останали без работа. Някой от тях направил една оригинална монета, а останалите подхванали новото увлечение. След известно време за изработването на Nobo nickel знаели всики по  света.
Интересът към тези монети не е загубен и в днешно време. Съвремените майстори на Nobo nickel изобразяват герои от литературни произведения, черепи, демони и фантастични същества.
Един от виртуозите на резба на монетите е барселонецът Паоло Курсио. Той не само украсява повърхноста на монетите с изображения, но им правел и покритие, и когато монетата вече се бракувала, част от повърхността се обработва и се получава нова композиция.