Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.

Въпросът на Господа, от който на Петър му стана болно, му помага да разбере, че Христос все още го обича.

Господ поръча на Петър:

– Паси овцете ми.

T.e. Исус му каза: „Занеси любовта Ми на другите“.

Овцете попаднали при Христос, са цяла напаст. Оваляни в калта, бодат се, а други се стремят да се изплъзнат.

Божията любов е достатъчна за всички и за мен също. Ако обичам Господа, няма да се подчинявам на своите симпатии и антипатии, защото аз имам работа, да паса овцете Му.

В тази работа няма почивни и празнични дни, тя не се зачита за пенсия.

Бъдете внимателни, не заменяйте Божията любов с дела, които стават поради човешка привързаност, защото това ще доведе до охулването ѝ.