Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

Син пияница и злобна снаха не даваха на една възрастна жена да прекара спокойно старините си. Унижаваха я, оскърбяваха я, взимаха всичките ѝ пари от пенсията и я доведоха до такова състояния, че тя реши да сложи край на живота си.
Тя седна на пейката пред тях, потобена в огорчение и мъка. Нямаше за какво вече да живее, а и в този ад, в който беше сега не можеше да остане повече.
Към нея приближи старец с бяла като сняг коса и дълга брада. Лицето му излъчваше топлина и спокойствие. Той погледна към жената и я попита:
– Накъде си се запътила? Знаеш ли какво очаква самоубийците? Там ще ти бъде много по-зле, отколкото ти е сега у дома. Защо не отидеш в църквата и не се помолиш на Бога?
– Аз не знам да се моля, никой не ме е учил на това.
– А греховете ти? – попита старецът.
– Какви грехове мога да имам? – изненада се жената. – Цял живот съм се мъчила и угаждала, а сега ме обиждата и огорчават.
И изведнъж тя започна да си припомня всичките си лоши дела, които беше забравила, за които никой не знаеше, освен нея….
Старата жена се изплаши:
– Научи ме как да се моля!
– Поискай прошка от Бога за всички тези минали дела. И ходи на църква.
Жената погледна към старецът, но той беше изчезнал. Тя се смути още повече…
Наведе глава и обляна в сълзи поиска прошка от Бога за своите злодеяния.

На пясъка играели деца, а майките им седели наблизо на пейките.
Изведнъж две от момчета се сбили. Майката на едно от момчетата изтичала до пясъка и разделила децата. След като прекратила драката, тя се обърнала към другото момче, който по нейно мнение било обидило сина ѝ. Тя му крещяла, опитвайки се да му обясни, че той се е държал много лошо.
Майката на порицанато момче, седяла на пейката и внимателно наблюдавала какво става. Седящата до нея жена, я побутнала с лакът, приканвайки я да се намеси, но тя не се поместила от мястото си, но не откъсвала поглед от ставащото на пясъка.
Когато всичко свършило, осъденото момче изтичало при майка си.
– Мамо, видя ли как тази жена ми се кара?
– Да, сине, видях, – казала майката.
– А защо не дойде да ме защитиш?
– Внимателно наблюдавах всичко и видях, че ти прекрасно се справяш в тази неприятна ситуация.
– Да но неговата майка дойде да го защитава, а ти не дойде, – разочаровано казало момчето.
– Навярно тази майка е вярвала, че синът и сам няма да може да се справи, а аз вярвах в теб. Вярвам, че можеш да се справиш дори, когато възрастните те обиждат. И не съм се излъгала в теб!

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.