Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.

Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.