Жегата не беше много голяма, но вятърът докара от някъде облаци и се изля ситен дъждец.

Асен щеше да ходи за силаж. Преди да тръгне каза на Мария, неговата съпруга, с която вече 15 година работеше на фермата:

– Ако дойдат за Дени, не им я давай. Кравата е бременна.

– Добре, – каза Мария. – Ти кога се връщаш?

– Няма много да се бавя, – отговори Асен. – Знам, че трябва да доим.

През всичките тези години не им бе леко, но си помагаха и работата им спореше. Бяха най-добрите във фермата. Отговаряха за 100 крави. Даваха най-много мляко, с голям процент масленост.

След половин час, дойде бригадира и ветеринара. Двамата слязоха от голям камион и се упътиха към Мария, която почистваше помещението.

– Здравей, – поздрави бригадира. – Къде е Асен?

– Отиде за силаж.

– Ще караме Дени на кланицата, – каза бригадирът.

– Асен каза, че е бременна, – строго каза Мария.

– Глупости, – засмя се ветеринарът, – Нали я бърках, няма плод. Пък и не съм я осеменявал.

Вече бяха натоварили добичето в камиона, когато пристигна Асен.

Той застана пред камиона и викна на бригадира:

– Не пипайте Дени! Докторе, работата ли искаш да си изгубиш?

Имаше такова правило, че ако се заколи бременна крава, ветеринарът се прощаваше с професията си за винаги.

– Асене, ти по-добре ли знаеш от мен, – сопна се ветеринарът. – Ще си изям дипломата, ако ми докажеш, че кравата носи плод. Нали я бърках, нищо няма в нея. И от къде ще има, нали не съм я осеменявал?

Асен се ядоса сериозно:

– Какъв ветеринар си ти? Не знаеш ли, че след петия месец плода е тежък и пада долу ниско. Не бъркай горе, а по-надолу.

Ветеринарът надена ръкавиците си и бръкна в кравата.

– По-надолу, – извика му Асен.

– Вярно е има теле, даже рита, – стреснато каза ветеринарът. – Какво щях да направя?

След това се обърна към Асен и го попита:

– Ти от къде знаеш това?

– Баща ми и аз сме ветеринари и без да сме учили медицина, – засмя се Асен. – От малък му помагам за животните. Той ми е предал всичко, което знаеше за тях. Не мога да сбъркам.

Ветеринарът не си изяде дипломата, но дълго след това вървеше и си приказваше уплашено:

– Какво щях да направя? Какво щях да направя?….

По-късно се разбра, че по време на паша бяха пускали един малък бик временно да пасе с кравите, та той скачал Дени, но пастирите не му обърнали сериозно внимание.

Чарлз Ален е казал веднъж: „Някои хора толкова се стремят към праведност, че няма място в сърцата им за състрадание към онези, които не са постигнали тази праведност“.

Бих искала тези думи да не се говорят за нас. Бог, нашият Небесен Отец е показал неизчерпаема милост и състрадание към нас. И ние сме длъжни винаги да проявяваме състрадание и милост към падналите, опитвайки се смирено да ги обърнем към Исус Христос.

Спомнете си как Исус „когато видя множествата, смили се за тях, защото бяха отрудени и пръснати като овце, които нямат пастир“.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.

Когато нещата вървят добре, не е трудно да вярваш в Бога, Неговата доброта и грижа.

Истинското изпитание идва, когато обстоятелствата внезапно се променят. Тогава животът се превръща в бурно море, което заплашва да ни погълне.

Всички преминаваме през такива предизвикателства, като разочарование, болка от загуба, предателство, дълго боледуване, безпомощността на старостта.

Всичко това може да ни хвърли в отчаяние. И тогава започваме да потъваме, съмнявайки се в Божията грижа.

Именно тогава можем да се обърнем към Бога за помощ. Колкото и да сме уплашени и объркани, добрият Пастир ни познава. Той ни е обещал да ни води и пази, докато преминаваме през долината на мрачната сянка.

Цялата християнска история е изпълнена с примери за Божията грижа и любов в момент на безнадежност.

Правителства се разпадат, фондовите пазари се рушат, войните и катастрофите носят опустошение и смърт, човешките отношения загрубяват. В този свят няма нищо трайно.

Но в дълбините на сърцето живее потребност от сигурност. Ние искаме животът ни да бъде изграден върху солидна основа.

Къде да я намерим?

Бог е единствения, Който никога не се променя. Неговата любов и общението с Него са неизменни. Само в Бога можем да намерим покой и увереност, от която се нуждаем.

Давид е знаел тази тайна:

„Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“.

Спасението не е просто, случайно усещане за Божието присъствие, това е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира.