Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Група френски и габонски учени са открили в джунглите на Габон, нов род на цъфтящи растения.
Цветето назовали на името на известния натуралист сър Дейвид Атънбъро – Sirdavidia solannona. Растението принадлежи към семейството Annonaceae.
Новият вид бил открит в парка Monts de Cristal, който е добре познат на ботаниците. Учените са успели да намерят само два броя от този вид цветя. И двете са намерени близо до главния път, минаващ през националния парк.
Учените смятат, че този нов вид е застрашен от изчезване.
Цветето има необичаен външен вид. То има розови листенца и ярки жълти тичинки.

Родителите са най-бъдещеориентираните същества на планетата. Ние постоянно мисля за това какво ще се случи утре.
Детето се е родило. Преминават коликите, първите зъбчета вече са се появили, започва и ходенето, първоначално плахо и неуверено, следва детска градина, първи клас, какви дрехи да се ушият за бала, в кой институт да учи, кога и къде да стане сватбата ….. и още маса бъдещеориентирани въпроси.
Когато си задаваме тези въпроси, забравяме нещо много важно, да живеем тук и сега. Да се радваме на детето във всеки миг от живота му. Когато каже първата си дума, когато започне  да крачи, когато започне да пише неуверено думата „мама“, …. Това са мигови, които градят нашето родителско щастие.
Разбира се за бъдещето на децата си трябва да мислим, но не и да се тревожим прекалено много. За това живейте с него сега от самото начало. Правете с него снежен човек, берете букети с цветя, печете кекс, стройте кораби от столове, пейте му, четете му, хранете гълъбите в парка, …..
Утрешния ден е неуловим и още не е предрешен. Всеки от нас има само този ден и този момент, затова ги прекарайте с тези, които обичате!

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.