Един богаташ имал дом, подобен на дворец. И не само този, а и много в други страни.

Хвалел се наляво и надясно с богатството си и смело казвал:

– Защо ми е Бог? Имам всичко, което пожелае душата ми, а ако поискам нещо ново, имам достатъчно пари, за да си го купя.

Веднъж минавал край един бедняк, който строял ново си жилище.

– За какво строиш това окаяно и жалко жилище? – присмял се богаташа на бедняка.

И чул отговор:

– За вечността!

Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

Никола никак не обичаше да се моли и да слуша молитвата, която баба му казваше преди хранене

Когато го викаха за ядене, той по най-бързия начин сядаше на стола, готов да погълне и цяла планина, но след това трябваше да изслуша молитвата на баба си, преди да посегне към храната.

Баща му въпреки, че бе твърде зает човек, търпеливо слушаше молитвата докрай и не я прекъсваш, дори и когато му звъняха по телефона.

Веднъж преди вечеря, бащата на Никола го попита:

– На кого всъщност искаш да благодариш днес?

– Как на кого? – Никола се обърка от изненада. – На теб, разбира се, защото изкарваш пари, с които мама купува продукти.

– И това е всичко? – погледна го изпитателно баща му.

– Не, …. на мама, защото готви толкова вкусно – и без да дочака следващия въпрос добави, – на баба, която помага в къщи и за пирожките, които е опекла днес …

– А на Бог?

– О, да! – Никола си спомни, че в молитва те се обръщаха към Бога, – Разбира се и на Него.

– Хубаво би било ако го нямаше твоето „разбира се“,  – с упрек поклати глава баща му и започна да обяснява: – Само си помисли: Кой ми е дал такава работа, че независимо от днешните времена, мога да издържам семейството си, че дори и много повече? А на майка ти и баба ти, кой дава сили и умения, за да готвят и поддържат дома? Виж картофите, сиренето, хляба, които ти ядеш. Кой е давал слънчева светлина, топлина и дъжд на земята, за да порасне пшеницата, картофите, тревата на ливадата, която пасат кравите? И въобще дома, в който живеем, водата, която пием, накрая и въздуха, който дишаме, кой е ни е дал всичко това?

– Как кой? Бог! – ахна Никола.

Е, най-после бе разбрал, защо и на кого трябва да благодари всеки ден.

Веднъж разхождайки се из улиците на Париж към Падаревски притичал един дрипав парижки гамен, който решително заявил:

– При нас в Париж не е разрешено да се ходи с мръсни обувки! Да ви почистя ли обувките, господине?

– Моите обувки могат да почакат, момче,  – с усмивка казал Падаревски. – Но ако ти благоволиш да измиеш лицето и ръцете си, ще получиш от мен 20 франка.

Момчето изтичало до близката колона и след няколко минути се върнало с умито и сравнително чисто лице.

– Ето твоите 20 франка, – казал Падаревски у му подал монетите.

Момчето погледнало великия пианист, въздъхнало, и върнало парите.

– Не, сър, по-добре си ги запазете за бръснар, който трябва да ви подстриже. При нас в Париж не е прието да се ходи с такава прическа…