Вечер. Малък ресторант. Не много посетители. Един от клиентите се обръща към сервитьора:
– Защо вчера, за същите пари ми дадохте двойно по-голяма порция?
– А къде бяхте седнали? – попитал сервитьорът.
– Какво значение има това?
– Има!
Посетителят безкрайно изумен, промърморил:
– Е, до прозореца.
– Всичко е ясно, – продължил спокойно сервитьорът. – Който седи до прозореца му даваме по-голяма порция, защото така правим реклама отвън.

Дама звъни в банката. С вял глас съобщава:
– Банкоматът ми „погълна“ картата.
Операторът изяснява кой именно банкомат……
Оказва се, че този банкомат е изключен, защото е предвиден за ремонт и той не може „да гълта“ карти.
-Четеца на такъв банкомат е блокиран със специална метална преграда. Да се премине преградата е невъзможно, – обяснява операторът на дамата.
– Точно така, – съгласява се тя. – Аз пробвах и не се получи. За това поставих картата там, от където се пускат парите.
– Но там също им преграда, – нервно отвръща операторът.
– Именно за това, аз взех пиличката си за нокти и я вдигнах……

Една американска компания се готви за нов всемирен потоп. Но може би те имат и друга идея. Когато планетата се пренасели и хората станат прекалено много, конструкторите от тази фирма са предложили свой „Кораб на свободата“.
Това е името, дадено на новия бъдеще плаващ град, в който, според предварителните оценки, могат да живеят 50 хиляди души, а ще остане място и за гостите.
„Кораб на свободата “ ще се състои от 25 етажа, в които ще се побере всичко необходимо за градския обитател: училища, летища, паркове, музеи, търговски центрове, болници и други.
Плаващият град ще тежи 2,700 милиона тона, толкова много, че на теория, никога няма да бъде в състояние да акостира. Оказва се, че той завинаги ще плава някъде в океана.
Градът ще се захранва със слънчеви батерии и енергията на вълните. На всеки две години корабът ще обикаля света.
И разбира се, това ще бъде най -големият кораб в света, ако го построят някога. Сега представителите на фирмата, разработващи проекта в продължение на няколко години, търси пари, за да осъществят мечтите си в реалност.

Продавач стоеше зад щанда на магазина и разсеяно гледаше към улицата. Малко момиче дойде до витрината и буквално заби носа си в стъклото. Очите му за искряха от възторг, когато видя каквото търсеше.
То влезе вътре и помоли да й покаже огърлицата от тюркоаз.
– Това е за сестра ми. Можете ли да я увийте красиво? – Каза малкото момиче.
Продавачът погледна с недоверие към детето и каза:
– Колко пари имаш?
Без сянка на съмнение, то извади кърпичката си от джоба и, изсипа всичко съдържащо се в нея и с щастлива усмивка попита:
– Това достатъчно ли е?
В кърпичката имаше само няколко монети. ……. Но момичето с гордост продължи:
– Знаете ли, това искам да подаря на своята голяма сестра. Откакто почина мама тя се грижи за нас, а за себе си не остава никакво време. Днес е рожденият й ден и аз съм сигурна, че много ще се зарадва да получи такъв подарък, много ще отива на очите й.
Мъжът взе огърлицата, влезе в магазина, донесе  специална кутия и я сложи вътре. След това я пакетира и й завърза синя панделка.
– Вземи, – продавачът подаде подаръка на момичето. – И го носи внимателно!
Момичето си тръгна щастливо.
Работния ден свършваше, когато в магазина влезе младо момиче. Тя сложи на тезгяха познатият пакетиран подарък, отворен с развързана панделка.
– Тази огърлица е купена от тук? Колко струва?
– Цената на всеки продукт от моя магазин е поверителен договор между мен и клиента, – каза продавачът.
Девойката продължи настойчиво:
– Но моята сестра имаше само няколко монети, а мънистата са от истински тюркоаз? Сигурно струва много скъпо, а ние не можем да си я позволим!
Мъжът взе пакета, с много нежност и любов възстанови опаковката, подаде я на девойката и каза:
– Тя плати най-високата цена ……. повече, отколкото може да заплати един възрастен. Тя даде всичко, което имаше.
В магазина настъпи тишина. Две сълзи се плъзнаха по лицето на девойката, а ръката, държаща малкия пакет, затрепери от вълнение…….

На високо място, подпрян отвсякъде с възглавници седи съдията. Около него са разположени секретари и различни чиновници. Пред него група хора и всеки настоява, че неговото дело е неотложно.
По-разумните постъпват по друг начин. Те не се смесват с викащите, шушукат си с чиновниците, дават подкупи. Назованите размери на подкупите се прехвърлят от ръка на ръка и отиват, при когото трябва, като всеки придвижващ „даването“ се облагодетелства от него.
Когато нискостоящите наситят алчността си, един от тях отива при съдията и му пошушва нещо. Така се дава ход на делото и то с искания изход. Нещата добре се задвижват за този, който е предложил повече пари.
А сега вижте друга картина.
Силните викове на тълпата са прекъснати от бедно облечена жена. Тя стои на края и вика към съдията. Казват й да мълчи. Укоряват я, че всеки ден идва тук.
– Няма да престана да идвам тук, докато съдията не ме изслуша.
Най-накрая съдията маха с ръка и казва:
– Попитайте я какво иска.
Веднага му разказват историята й. Тя е вдовица. Синът и взели войник, а тя сама не може да обработва земята. Освен това бирниците искат от нея данък, от който тя може да бъде освободена като вдовица.
Съдията зададе няколко въпроси и отсъди:
– Освободете я от данъците й.
По такъв начин настойчивата жена била възнаградена.
Очевидно е, че ако тя имаше пари, за да подкупи чиновниците, нейното дело можеше да се реши много по-бързо.
По време на молитва ние се чувстваме като бедната вдовица самотни, безпомощни, всички ни лъжат и никой не ни изслушва. Но истинската ситуация е съвсем друга.
Нашият любящ Баща няма нищо общо с недостъпния съдия. Ние винаги имаме достъп до Него. Той е наш Застъпник, Който ходатайства за нас.
Когато Бог забавя отговора си, ние си мислим, че на Него не Му е до нас, но по-това време Той иска да поправи нещо в нас. Божията милост винаги е с нас.
Ако бедната вдовица успя да придобие правосъдие даже от безсърдечния съдия, то „Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?“