Николай даде знак на сервитьора и поръча две безалкохолни. Милена се ядоса, защото очакваше поне бренди или едно мартини, но си замълча.

– Искам да разбереш едно, – започна Николай, когато сервитьорът се отегли, – Бог не иска да причинява зло или страдание, а винаги гледа да ни избави от него. Понякога страданието ни се дължи на глупавите грешки, които правим в живота, но то е напълно неизмеримо с прегрешението. За това човек трябва много да внимава какво ще каже или направи. Всеки жъне, каквото е посял.

Хиколай я погледна. Погледа ѝ невиждащо блуждаеши нанакъде.

– Забелязвам, че си постигнала положителен резултат от неприятното преживяване през, което си преминала. Доказателство за това е, че си започнала да си задаваш съществени въпроси. Всичките ти размишления ще имат резултат, ако се обърнеш към Бога. Само Той може да ти помогне да преодолееш преживяванията си в тази трагедия. Той ще изцели раната ти. Ше загърбиш миналото и отново ще почнеш да живееш и да обичаш. Мъничкото познание, което си придобила по такъв болезнен начин, трябва да ти помогне да разбереш, защо Бог те е създал и да избереш правилния път към истинското щастие.

Николй се въодушеви, той ясно виждаше нещата и искаше и тя да ги види и разбере.

– Щастието не се състои в това да бъдеш такава, каквато другите искат да бъдеш. Не трябва да отговаряш на модните приумици на едно преходно общество. Не ти внушавам, че трябва да се разделиш със всичките си пари, да отидеш в Индия и да станеш като майка Терез. Ти можеш да запазиш професията си и отново да трупаш пари. Парите са неутрални. Важното е какво човек върши с тях.

Милена мълчеше, забила поглед в масата. Николай я разбираше и искаше да ѝ помогне. За него тя не бе просто позната.

Николай прибра падналия върху очите си кичур и продължи внимателно, като следеше реакциите ѝ:

– Милена, ако се помириш с Бога, ще разбереш, че тъмните сили нямат последната дума. Нима не разбираш, че разпъването на кръста е било последвано от възкресение? Всичко може да бъде сътворено от Бога чрез Неговата съзидателна воля. Няма толкова мрачна тъмнина, през която да не може да проникне светлината Му. Но трябва да започнеш да действаш.

Изведнъж Николай си спомни една мисъл, засмя се, погледна Милена и я каза на глас:

– Всичко, което е необходимо на злото да триумфира, е хората да не правят нищо.

Последва дълга пауза. Милена вдигна глава и каза:

– Как да променя живота си?

– Не изпадай в паника. Господ не иска да съствиш бизнес план за няколко часа, без добре да го обмислиш. Първо откажи се от алкохола, за да можеш трезво да помислиш върху нещата.

Последните лъчи се губеха в облаците, а здрача спускаше бавно своята тъмна пелена.

Погледа ѝ се проясни и Милена започна да гледа по-ведро. Тя  вече знаеше какво да направи. Не веднъж бяха говорили за това, но то някак си ѝ се бе изплъзвало. Предстоеше ѝ едно дълго пътуване. Пътуване към истината и светлината.

Мъж влязъл в обществената пералня и открил в една от пералните машини петгодишно момиченце. Родителите на детето не били наоколо. Детето било спасено и лекарите са казали, че ще живее.
Ако този мъж не се беше оказал до въртящия се барабан на пералнята, момиченцето щеше да бъде мъртво. Барабанът се въртил с голяма скорост и за да се спре машината трябвало да се изключи тока.
След като извадили детето, го отвели веднага в болницата в Хюстън.
Странно е, че никой от персонала не е забелязал детето, нито знаят кога и как е влязло в барабана на пералнята.
Преди инцидента една жена заявила, че пералнята, от която било извадено момиченцето, не работела, нещо се развалила и си поискала парите обратно, а след това използва съседната машина.
Полицията разследва инцидента.
Това не е единствения случай. През 2012 г. двойка „шеговито“ изпрала сина си в пералнята, но той оживял. Но две китайски момичета, попаднали в подобна ситуация починали.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Паганини е един от стълбовете на виртуозното майсторство в изпълнението на цигулка. Но той имал една голяма слабост след цигулката. И това бил хазарта.
Заради пристрастеността си към хазартните игри стигал до там, че нямал пари даже и за храна.
Паганини бил излючително добър композитор, но този му талант бил засенчен от страстта към хазарта.
Николо Паганини, така майсторски свирел на цигулка, че мнозина смятали, че е подписал договор с дявола. Това предположение още повече се затвърдило, след като в завещанието на композиторът, който умрял през 1840 г., било открито желанието му – да не бъде погребан в гробище.