Кирил беше още малък, но бе истински щастлив. Имаше си приятелят, който нямаше да го обиди. Другите деца от малки си имат гумени патета, но той си имаше истинско.

Преди девет месеца, патицата или по-точно, патокът Го се присъедини към семейство и веднага се сприятели с малкия Кирил.

Оттогава патокът и малчуганът станаха неразделни.

Веднъж пред комшийката леля Мара, майката на Кирил заговори за тази необикновена дружба на сина ѝ с патока:

– Едва ли ще ми повярваш, но първата дума на Кирил, беше „пате“.

– Изглежда малкия много се е превързал към патока, – заклати глава леля Мара.

– Всичко правят заедно, – вдигна майката ръце, – Викам Кирил за ядене, а зад него се клати Го, за спането също. По цял ден двамата си играят заедно.

– А как ги чистиш …, – усмихна се леля Мара.

– И двамата се съгласиха да носят памперси, но понякога Го изтървава своя.

Кирил растеше, а дружбата му с патокът укрепваше.

Майка му често се оплакваше:

– Щом станат от сън, в стаята настава хаос.

Двамата вървяха заедно и вършеха пакости, а после заставаха с наведена глава пред майката на Кирил, поемайки по-равно от вината.

Когато Кирил се хранеше, Го си просеше малко от неговата храна, но малчугана не му отказваше и охотно му даваше.

Веднъж се случи нещо много интересно. Кирил се разплака в ръцете на майка си, а Го с крякане обикаляше наоколо, сякаш казваше:

– Не му причинявай болка, моля те.

В семейството на Кирил, винаги е имало патици, но те си живееха на двора, но не и Го. Той е толкова мил и умен, сякаш е куче или коте.

За Кирил в това нямаше нищо странно. Той си имаше приятел. Какво като е с пера?

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Това умение се развива у майки с деца до 4 години. По-нататък не действа, защото не е необходимо.

Като резултат от това умение човек получава способност по температурата на памперса и неговата плътност, да определи дали е напикан и намират ли се в него екскременти.

Като допълнение човек може да определи температурата на млякото, само по една капка от него.