Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.

Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.

Веднъж Невен бе силно засегнат.

– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.

Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.

Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.

Всички бяха в недоумение:

– Той бе толкова кротък човек.

– Как можа да да се случи това с него?

– Бе толкова отговорен и уважаван?!

Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.

Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.

Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.

Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.

Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.