Всички празнуваха. Сашо нямаше дом. Той бе аутист.
Студът го сковаваше. Дрехите му изобщо не го топлеха.
През дупките на скъсаното му палто вятърът нахлуваше безпрепятствено.
Престраши се и почука на една врата.
Когато отвориха, той каза:
– Мога ли да вечерям с вас.
– Влезте, – отговори мъжът, – който му отвори.
Сашо влезе и остана през следващите 45 години в този дом.
Това е свидетелство за силата на себеотдаващата любов.
Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.
Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.
Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.
Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.
– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?
Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.
– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.
– Къде отивате?
Тя се разплака:
– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.
Здравко не се поколеба.
– Качвайте се! Ще ви закарам.
Очите ѝ се насълзиха:
– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.
Тя се качи.
Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.
Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.
Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.
Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.
Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.
Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.
Войникът приближи до момчето.
През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.
Войникът попита детето:
– Искаш ли поне една от тях?
Момчето подскочи уплашено и смотолеви:
– О, да….. Бих ….!
Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:
– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.
Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.
Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:
– Господине, …… вие Бог ли сте?
– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.
Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.
Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.
Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.
Веднъж Невен бе силно засегнат.
– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.
Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.
Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.
Всички бяха в недоумение:
– Той бе толкова кротък човек.
– Как можа да да се случи това с него?
– Бе толкова отговорен и уважаван?!
Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.
Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.
Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.
Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.
Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.
Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.
Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.
Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:
– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.
По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.
Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.
Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.
Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.
Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:
– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..
Тревогата все по-силно нарастваше у него.
– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.
Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.
Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.
Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.