Маргарита получи за рождения си ден странна порода куче, но тя го хареса веднага.

За нея нямаше значение, че изглеждаше малко чудновато. Дори не се притесни от това, че брат ѝ я дразнеше, като се подиграваше на животното:

– Нима това е куче?

– Виж, колко е миличко, – прегръщаше го ентусиазирано момичето.

През ваканцията Маргарита реши да посети баба си с новата си придобивка.

Влакът беше почти празен, така че момичето и кучето пътуваха сами в едно купе.

На Маргарита ѝ се наложи да посети тоалетната, но тя не се обезпокой много за малкия си приятел.

– Купето е празно, – каза си тя. – Ще притворя плътно вратата. Прозорецът е затворен. Къде може да избяга?

Но когато се върна, кучето го нямаше. Прерови цялото купе, но не го откри никъде. Беше готова да се разплаче.

Едва тогава забеляза малък отвор в стената към съседното купе.

– Там е избягало, – временно се успокои Маргарита.

Тя отиде до вратата на съседното купе, потропа, но никой не отговори.

Тогава Маргарита отвори вратата и пред нея се разкри чудна картинка.

На малката масичка до прозореца бе сложена печена кокошка. От едната страна страна беше кучето на Маргарита, което звучно дъвчеше парче от кокошката, а от другата седеше шокираният собственик на това прекрасно лакомство.

– Мога ли да си взема кучето, – попита Маргарита.

Изведнъж мъжът излезе от шока и погледна момичето. В очите му се четеше ужас. Мъжът попита шепнешком:

– Какво е това? Наистина ли е куче?

Представете си, че седите във купе. Около вас няма никой. Изваждате печената кокошка от чантата си и започвате да се храните. И изведнъж от стената излиза странно същество и започва да ръфа от храната ви …

Вие как бихте реагирали? Особено ако не знаете, че това е някаква странна порода куче.

Маргарита се извини:

– Съжалявам за безпокойството, което ви причинихме с моето куче.

– Няма нищо, – смънка мъжът.

Но след като излезе момичето със странното куче, мъжът дълго гледаше ту отворът, от където се бе появило кучето, ту наръфаната кокошка, преди да продължи закуската си.

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.

– Вярваш ли в Бога?

– Никога не съм го виждал. Как мога да вярвам в това, което не виждам?

– Извинявай не исках да те обидя…

– Вярвам в парите, защото тях ги виждам със сигурност. Вярвам в даден план, в прогноза, в кариерно израстване….. Вярвам в къщата, защото тя е построена стабилно.

– Разбира се, … очаквах  подобен отговор. Но нали вярваш в щастието, а не си го видял? Него душата ти го е видяла. Извинявай, но не исках да бъда груб.

– Сега сме един на един, победа в спора няма никой от нас.

– Вярваш ли в любовта, а в приятелството? Как ги вярваш, като не си ги видял ли? Всичко това е на душевно ниво ….. А в искреността и светлите мигове в живот, вярваш ли? Ще видиш всичко това с очите си, не бързай.

Настъпи кратко мълчание.

– А спомняш ли си, когато бързаше за бизнес среща? Тогава трафикът те забави и ти не можа да хванеш самолета?! След това чу по телевизията, че самолета, с който щеше да летиш се е запалил.

– Тогава пих и плаках цял ден …

– А помниш ли, когато жена ти раждаше и лекарят каза: „Съжалявам, няма никакъв шанс да оживее“?

– Животът ми премина като сериал от мрачни и радостни моменти, но в този миг всичко за мен загуби смисъл.

– А помниш ли, когато бебето силно изплака и ти извика: „Има Бог. Той съществува!“ И се усмихна щастливо.

Мъжът при спомена отново се усмихна.

– Има неща, които очите не се виждат, но сърцето ги усеща ясно и точно. Умът ти протестира все по-напористо, но получаваш болка, след която идва горчивият опит. Включва се егоизмът ти и голямото ти „Аз“….

Мъжът въздъхна.

– Ти виждаше проявленията на Бог всеки ден по толкова много различни начини, усещаше го дълбоко в душата си…..

– Всеки си има свой път, – мъжът опита да се оправдае.

– Но вярата и любовта са важни за всекиго. Не те попитах: „Видя ли Бог“, а дали си повярвал в Него?