Първите заселници в Северна Америка се установили в Плимут през 1620 г. Те нищо не са знаели за изобилието и просперитета, на които много хора днес се облягат.
През първата зима те изкопали седем пъти повече гробове, отколкото построили нови домове.
Зърното, което донесли със себе си от Англия, не поникнало на американска земя. А овцете, които трябвало да дадат мляко и вълна, дали само 35 гладни гърла и никаква храна.
Хората започнали да ходят на лов за риба, диви птици и сърни. Те имали съвсем малко храна, която донесли от Англия и немного индианска царевица.
Въпреки това, животът им бил изпълен с непрестанни благодарности. Един ден Уилям Брюстер след оскъдната вечеря на миди и вода благодарил на Бога „за щедрите дарове на морето и на съкровищата скри в пясъка“.
Според сегашните представи, те живеели много бедно, но били препълнени с чувство на благодарност.
Помоли Бог да ти отвори очите, за да видиш всички благодеяния, които ти е оказал и да обнови в теб желанието да благодариш за всичко това, не само днес, но и занапред.

Димитрина, съпругата на Тодор, беше известна със своята прямота, твърд характер и голяма привързаност към семейството. Като всяка умна жена тактично си затваряше очите за дребните авантюри и отклонения на мъжа си. Приемаше ги като мъжки прищевки за доказване на мъжественост.

Тя знаеше, че в крайна сметка блудния син ще се завърне. Връзките му бяха единични и мимолетни. В нито един от случайте нямаше причина за безпокойство. С насмешка наблюдаваше безкруполните атаки на жените, които търсеха някаква облага от него.

Но сега нещо ѝ подсказваше, че нещата с Росица бяха малко по-различни. Сремежът на малката беше малко по-целенасочен от амбициите на досегашните жени, които го преследваха. До сега Димитрина не бе забелязала реална заплаха за семейството си.

Росица демонстрираше буйни страсти, които не изгаряха, а се възпламеняваха отново. Зад амбициозната самонадеяност на малката, Димитрина усещаше маниера на мъжа си. Той подхранваше и насърчаваше ухажорките си, за да дразни жена си, Понякога той всичко правеше на инат, за да смаже гордостта ѝ

Димитрина вярваше, че пътя на всеки човек е предопределен  и че има видов ден.

Честите отсъствия на Тодор не я впечатляваха. Приемаше, че той иска да я изкара извън релсите. Тя свързваше сегашните му прояви с особеностите на възрастта и издигането му, както в йерархията, така и финасово.

Но в едно беше сигурна, че като се нащурее, пак ще се върне в семейството си.

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..