Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Седи си Пешо и си мечтае. Изведнъж скочи и се отправи към сградата на Народното събрание.
От там тъкмо излизаше солиден мъж с костюм и очила.

Пешо го приближи и каза:

– Мога ли само за един месец да заема мястото на някой депутат в Народното събрание?

Мъжът го изгледа намръщено. Той бе готов да кресне на нахалника, но Пешо продължи:

– Не с користни цели. Само да изплатя дълговете си, да отида на море, да си купя кола и за да получа пари, защото спя на работното си място. Моля ви! Ще стане ли?!

Американски учени провели експеримент. В него група доброволци носили очила един месец, които преобръщали света с главата на долу.

Когато им свалили очилата им били необходими още 30 дена, за да привикнат към нормалния изглед на нещата в света.

Това показва, че нашето възприемане на реалността се корени  в добре установен навик.

Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.